— Разкош! — и въздъхна блажено.
Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Погледна отново и всичко си беше на мястото. Група от седем момичета. Първо — положителните съвпадения. Всички имаха късо подстригана тъмна коса и сини очи. Всички бяха на четиринайсет или петнайсет години, високи между метър и петдесет и пет и метър и шестдесет сантиметра. Бяха живели у дома, с един или двама родители. Във всички случаи приятелите и семейството бяха заявили пред полицията, че са потресени от изчезването на момичето, защото не е имало никакви поводи то да избяга от къщи. В седемте случая момичетата не бяха взели почти нищо със себе си, освен по една смяна дрехи — това бе и една от причините, поради които следователите не ги бяха приели сериозно като вероятни жертви на отвличане или убийство. Това мнение се подкрепяше и от часа, когато бяха изчезнали момичетата. Във всички случаи детето тръгвало на училище и никой повече не го бил виждал. Също така във всички случаи се оказваше, че са излъгали, като казвали у дома къде ще прекарат вечерта. И още нещо — макар че то не можеше да се вкара в обработваема категория за компютъра — всички момичета бяха един тип. На снимките погледите им излъчваха предизвикателна чувственост, те флиртуваха с обектива по начин, който доказваше, че са загърбили детската невинност. Момиченцата бяха сексапилни, независимо дали го съзнаваха или не.
Следваха отрицателните съвпадения. Нито едно от седемте момичета не е било обект на социално-педагогически грижи. Нито едно не е имало проблеми с полицията. Приятелите твърдяха, че някои са пийвали по малко на празник, може дори някоя да си е дръпвала трева, но нямаше никакви свидетелства за злоупотреба с алкохол или наркотици. В нито един от седемте случая нямаше и най-далечен намек, че децата са проституирали или са били обект на сексуално насилие.
Разбира се, така оформилата се група не беше съвършена. Три от момичетата си имали приятел, останалите четири — не. Географските области нямаха никаква връзка помежду си — най-северната точка беше Съндърланд, най-южната — Ексмаут. Между тях имаше изчезвания в Суиндън, Грантъм, Тамуърт, Уигън и Халифакс. Седемте случая обхващаха период от шест години. Интервалите между тях също не бяха еднакви, не личеше и те да намаляват с течение на времето — нещо, което Шаз би очаквала, ако наистина ставаше дума за престъпления на сериен убиец.
От друга страна, можеше да има други момичета, за които тя не знаеше нищо.
Когато Шаз се събуди в неделя сутринта, беше толкова рано, че се опита да заспи отново. Съзнаваше, че има само едно нещо, което би могла да направи, за да напредне в търсенето на връзки в групичката от теоретични жертви — и единствено с тази задача нямаше как да припира. Когато си легна късно през нощта, си каза, че ще уреди всичко с едно телефонно обаждане по обяд на другия ден. Но докато лежеше напълно будна, а мозъкът й трескаво работеше, постепенно й стана ясно, че няма да издържи до обяд.
Раздразнена, че по-нататъшният напредък на работата й зависи от друг човек, тя отметна завивката и стана. Половин час по-късно колата й вече се спускаше към магистрала M1.
Беше се опитала да не мисли, докато вземаше душ, обличаше се и пиеше кафе. Сега, когато пред нея се простираха празните ленти на магистралата, нямаше какво отклонява мислите й. Радиото не беше достатъчно. Дори мъдрите съвети на Тони Хил не можеха да удържат днес порива й. Шаз пъхна нетърпеливо касетка с оперни арии в касетофона и се отказа от всякакви опити да съсредоточи вниманието си върху нещо друго. През следващите два часа и половина нямаше какво друго да прави, освен да прехвърля спомени като стари филми в дъждовен неделен следобед.
Беше почти десет сутринта, когато заслиза с колата по рампата към паркинга до Центъра по изкуствата „Барбикан“. Стана й приятно, когато забеляза, че пазачът на паркинга я помни, макар че явно се учуди, когато видя усмихнатото й лице пред вратата на офиса си.
— Здравей, страннице — каза той весело. — Отдавна не съм те виждал.
— Преместих се в Лийдс — каза тя, внимателно отбягвайки обяснения кога точно е станало това. За последен път бе минала оттук преди осемнайсет месеца, но причините за това си бяха нейна работа.
— Крис не спомена, че ще идваш — каза пазачът, стана и тръгна към нея. Шаз отстъпи, за да може той да излезе от кабинката и тръгна с него надолу по стълбите.