— След малко. На първо време ми стига словесно описание, докато успея да се съсредоточа върху това, което ми казваш, вместо върху състоянието на стомаха си.
Пендълбъри като че ли се поучуди, сякаш бе очаквал тя да приема такива ужасии като нещо естествено.
— Добре — каза той колебливо. — Обадиха ни се малко след два часа от една от вашите патрулни коли. Правели обиколката си, когато видели пламъци. Две бригади пристигнаха тук за седем минути, но цялата сграда пламтеше. За половин час пристигнаха още три цистерни, но нямаше начин да спасим постройката.
— А трупът?
— Веднага щом потушиха донякъде огъня в отсамния край на склада — отне им някъде около половин час, видяхме тялото в единия ъгъл. Имало е нещо като ниша в този край. Съдейки по пепелта, ми се струва, че в нея са складирали кашони. Още никой не е успял да влезе, температурата е много висока и съществува опасност стените да се срутят, но по това, което се вижда, предполагам, че тялото е зад влажната купчина пепел в самото дъно на нишата.
— Според теб не съществува никакво съмнение, че там има труп, така ли? — Карол сама съзнаваше, че се лови като удавник за сламка.
— Само едно нещо на този свят мирише като изгоряло човешко месо — изгорялото човешко месо — каза без усукване Пендълбъри. — Освен това мисля, че очертанията на трупа се виждат. Ела да ти покажа.
Две минути по-късно Карол стоеше до Пендълбъри на известно разстояние от димящите останки, което той определи като безопасно. Горещината й се струваше смущаващо силна, но работата в полицията я бе научила да се доверява на преценката на експерти. Би било обидно да се дръпне назад. Докато Пендълбъри сочеше овъглените форми, останали след огъня и водата в дъното на товарната рампа, й стана ясно, че обяснението на шефа на пожарната е единственото логично.
— Кога могат да започнат работа екипите за анализ на местопрестъплението? — попита тя потиснато.
Пендълбъри направи гримаса.
— Става ли тази сутрин?
Тя кимна.
— Ще свикам екипа, за да бъде в готовност.
После се извърна и каза, сякаш на себе си:
— Точно това не исках да се случва.
— Рано или късно трябваше да се случи. Законът на вероятностите — каза спокойно Пендълбъри, изравнявайки крачките си с нейните, докато вървяха обратно към колата й.
— Трябваше да сме погнали този подпалвач много по-рано — каза Карол, ровейки ядосано из джобовете си за кърпичка, за да забърше мократа пепел от маратонките си. — Това е полицейска немарливост. Трябваше да са го хванали досега. Наша е вината, че е все още на свобода, за да убива хора.
— Не се отнасяш честно със себе си — възрази Пендълбъри. — Тук си от пет минути, а веднага започваш със заключенията. Няма причини да се самообвиняваш.
Карол се отказа от опитите да си почисти обувките, вдигна очи и го изгледа смръщено.
— Не се самообвинявам, макар че действително трябваше да вложим по-големи усилия в случая. Това, което казвам, е, че в определено отношение полицията в този район не е оправдала очакванията на хората, на които се предполага, че служи. А може би и ти трябваше да бъдеш по-настоятелен в разговорите с предшественика ми, след като си смятал, че имаш работа с подпалвач.
Пендълбъри беше видимо шокиран. Не можеше да си спомни кога за последен път е бил критикуван право в лицето от представител на друга обществена институция.
— Мисля, че надвишавате правомощията си, госпожо главен инспектор — заяви той. Възмущението го накара да прибегне до официален тон.
— Съжалявам, ако приемаш нещата така — каза сухо Карол, стана и разкърши рамене. — Но ако искаме да имаме функционираща работна връзка, недопустимо е да жертваме откровеността в полза на удобството. Очаквам да ме уведомяваш винаги, когато считаш, че ние не си вършим работата както трябва. А когато аз забележа неща, които не ми харесват, също няма да ги премълчавам. Нямам намерение да се карам с теб за това. Просто искам да хвана този човек. Но ако само седим и си обясняваме взаимно, че не може да се направи нищо във връзка със смъртта на този нещастник тук, надали ще стигнем донякъде.
В продължение на един кратък миг двамата се измерваха ядосано с погледи. Пендълбъри очевидно не можеше да реши как да отговори на яростната й целеустременост. Най-сетне той разпери ръце в помирителен жест.
— Съжалявам. Права си. Не биваше да се примирявам.
Карол се усмихна и му протегна ръка.
— Хайде и двамата да се опитаме да се справяме по-добре, става ли?