Саймън й подаде ръка.
— Готово, следовател Боуман.
Ръкостискането на Шаз не отстъпваше по сила на неговото.
Колкото и привлекателна да бе перспективата да излезе със Саймън, тя не можеше да облекчи нетърпението, с което Шаз очакваше пристигането на пратката. По време на сутрешната почивка тя бе успяла да слезе до гишето, преди останалите да си бяха сипали кафе. Тази сутрин Пол Бишоп ги запознаваше с прилагането на готовия профил към списък на заподозрени. Шаз, обикновено най-съсредоточена от групата, се въртеше като четиригодишно дете на опера. В първата секунда на обедната почивка тя вече спринтираше като хрътка надолу по стълбите.
Този път получи отговор на молитвите си. На гишето имаше голяма картонена кутия от тези, които се ползват в архивите, опасана цялата с лепенки.
— Още малко и щях да се обадя на екипа по обезвреждане на взривни устройства — отбеляза дежурният. — Това тук е участък, а не поща.
— За щастие. Никога не бихте се справили с натоварването на пощенските служители. — Шаз грабна кутията и се отправи с нея към паркинга. Отвори багажника на колата си и си погледна часовника. Имаше около десетина минути, преди колегите й да започнат да се чудят защо още не е дошла на обяд. Припряно зачопли лепенките с нокти и успя да отдели края, за да отвори капака.
Сърцето й се сви. Кутията бе претъпкана с фотокопия. За един миг се поколеба дали пък да не се откаже от подозрението си. После си помисли за усмихнатите лица на седемте момиченца от снимките, които са били убедени, че каквото и да им донесе животът, той поне е пред тях. Това не беше просто някакво упражнение. Някъде се разхождаше на свобода безскрупулен убиец. И очевидно единственият човек, който подозираше съществуванието му, беше Шаз Боуман. Дори тази нощ да се лишеше от сън, това бе най-малкото, което дължеше на тези деца.
Когато отново застана лице в лице с Тони Хил, Карол осъзна потресено, че в чертите му се таеше страдание. Откакто го познаваше, не бе успяла да забележи какво се крие зад неизчерпаемата му енергия. Винаги бе предполагала, че той е същият като нея, движен единствено от желанието да разбере истината, да залови престъпника, от копнежа да си изясни всичко, преследван от нещата, които бе видял, чул и извършил. Сега раздялата й позволи да схване това, което не бе забелязала преди, и тя се замисли какво ли би било отношението й към него, ако бе разбрала по-рано какво крият тъмните му, тревожни очи.
Разбира се, когато се срещнаха за първи път след толкова месеци, той бе уредил всичко така, че да не остава насаме с нея. Пол Бишоп бе този, който я посрещна, когато пристигна в Лийдс, обливайки я с всепризнатия си чар, благодарение на който бе станал любимец на медиите. Кавалерството му обаче не стигна дотам да й предложи да носи двете куфарчета, претъпкани с досиета. Карол забеляза развеселена, че той не можеше да мине покрай полирана повърхност, без да провери дали външността му е все така безукорна — ту приглаждаше веждите си, ту разкършваше широките си рамене в униформата, очевидно шита по мярка.
— Не мога да ви опиша колко се радвам да се запознаем — говореше той. — Най-добрият и талантлив служител на Джон Брандън. Това само по себе си е голяма похвала, без да броим служебното ви досие, което също не се нуждае от коментар. Джон каза ли ви, че бяхме заедно в полицейската школа. Голям полицай е той, и го бива да открива млади таланти.
Ентусиазмът му действаше заразително и Карол установи, че изпитва задоволство от комплиментите му въпреки решението си да не се поддава на ласкателства.
— Работата с господин Брандън винаги ми е доставяла удоволствие — каза тя. — Задвижиха ли се вече нещата в новия отдел?
— Ще разберете сама — каза той небрежно, докато й отваряше вратата на асансьора. — Разбира се, Тони постоянно сипе хвалебствия по ваш адрес. Какво удоволствие било да се работи с вас, че сте прекрасен колега, проницателна, услужлива — той се захили — и така нататък.
Сега вече Карол го определи като лъжец и дърдорко. Нито за миг не се съмняваше, че Тони уважава дълбоко професионалните й качества, но го познаваше достатъчно добре, за да знае, че никога не би си позволил такива лични коментари по неин адрес. Само човек с много фин усет и проницателност би проникнал през вродената му сдържаност — а Пол Бишоп очевидно не бе надарен нито с едното, нито с другото. Тони никога не би говорил за Карол, защото това би означавало да говори и за случая, който ги свърза. Това би означавало и да разкрие за отношенията им много повече, отколкото външен човек би имал право да знае. Щеше да се наложи да обясни как тя се бе влюбила в него и как сексуалната му немощ го бе принудила да я отблъсне, и как последните надежди да се съберат някога бяха унищожени от убиеца — психопат, когото бяха преследвали заедно. Усетът й подсказваше, че той не би споделил тези неща с нито едно друго живо същество, а ако имаше нещо, което я правеше по-добра от колегите й, то бе именно безпогрешният инстинкт.