Когато той стана, за да направи кафе, тя го последва. Пристъпваше малко неуверено — чувстваше леко замайване, стаята като че ли леко се залюля, но и това не й се стори неприятно. Застана зад него и обви с ръце кръста му.
— Страхотен си — каза тя. — Просто фантастичен.
Той се обърна и тя се притисна в него. Той зарови лице в косата й и я целуна лекичко по ухото.
— А ти си изключителна — промърмори той. — Наистина изключителна.
Тя почувства ерекцията му и за миг я прониза страх, но после устните му докоснаха нейните и целувката я накара да забрави всичко останало. Сякаш се целуваше за първи път. Целуваха се дълго, като че ли цяла вечност. Под притворените й клепачи се въртяха пъстроцветни фойерверки, възбудата караше кръвта й да пулсира все по-бясно.
Без тя да съзнава, той я накара да отстъпи още малко назад, така че гърбът й опря в дърводелския тезгях. Той продължаваше да я целува, езикът му се стрелкаше в устата й. Внезапно, без предупреждение, пръстите му се стегнаха около китката й и той дръпна рязко ръката й встрани. Дона почувства студения допир на метал и отвори очи. В същия момент той откъсна устни от нейните.
Озадачена, тя погледна ръката си, без да разбира защо е пристегната в това голямо стоманено менгеме. Той отстъпи назад и завъртя дръжката, така че челюстите на менгемето се затвориха около пламналата плът на голата й ръка. Тя се опита да я издърпа, но напразно. Нямаше как да се измъкне. Беше прикована с ръката към тезгяха.
— Какво правиш? — изписка тя. По лицето й се изписа само учудване и болка. Още не можеше да се уплаши.
Лицето му бе лишено от всякакъв израз. Нежността и интересът, които бе виждала по него през изминалата вечер, отстъпиха място на безразлична маска.
— Всички сте еднакви, така ли е? — отбеляза той безстрастно. — Гледате само собствената си изгода.
— За какво говориш? — простена Дона умолително. — Пусни ме, това не е никак забавно. Боли!
Със свободната си ръка тя посегна към дръжката на менгемето. В същия миг той я удари през лицето с такава сила, че тя залитна.
— Ще правиш, каквото ти се казва, лицемерна кучко — каза той с все така спокоен глас.
Дона усети в устата си вкус на кръв и простена.
— Нищо не разбирам — изплака тя. — Къде сбърках?
— Готова си да спиш с мен, защото си мислиш, че така ще постигнеш нещо. Казваш ми, че ме обичаш. Но ако утре се случи да не мога да ти осигуря това, което искаш, ще се хвърлиш на врата на първия, който ти го предложи — той я притисна с цялото си тяло, така че тя не можеше да посегне отново към дръжката на менгемето.
— Не разбирам за какво говориш — изхленчи Дона. — Никога не съм… ооооо!
Гласът й се извиси в писък, докато той затягаше менгемето. Болка прониза ръката й, докато металът притискаше все по-силно костите. Когато писъкът й премина в плач и молби, той се поизвърна малко, без да престава да притиска свободната й ръка, посегна и разкъса роклята й от горе до долу с едно-единствено движение.
Сега вече тя наистина се страхуваше. Не можеше да разбере защо той постъпва така. Тя бе искала просто да го обича, да бъде негова избраница, да се появи редом с него на екрана. Не трябваше да става така. Всичко трябваше да бъде романтично, нежно, красиво, а сега се случваше нещо ужасно, безсмислено, безумно. Болката в ръката й бе по-силна от всичко, което бе изпитвала досега, и вече не искаше нищо друго, освен тя да спре.
Но той едва започваше. След миг бельото й се превърна в купчинка парцали, които се търкаляха в краката й — по тялото й се очертаваха дълбоки белези, там, където ръбовете се бяха впивали в плътта й, преди най-сетне да поддадат и да се скъсат. Тя само трепереше, хлипаше и мънкаше едва чуто. Нямаше никаква възможност да се съпротивлява, когато той разкопча панталона си и проникна грубо в нея.
Дона изобщо не помнеше болката от загубата на девствеността си. Помнеше единствено адската болка, която изпитваше, докато той затягаше менгемето в ритъм с тласъците на тялото си. Разкъсването на химена мина незабелязано, докато костите на ръката й до лакътя се трошаха и плътта й се разкъсваше между излъсканите метални плоскости.
Сега, когато лежеше в мрака, изпитваше благодарност, че бе припаднала. Не знаеше къде се намира и как се е озовала тук. Знаеше единствено, че за щастие е сама. И това й стигаше. Засега това й стигаше.
Тони вървеше надолу по Бриггейт, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона, за да се предпази от студа. Движеше се на зигзаг, избягвайки сновящите хора, които правеха последните си покупки, и уморените продавачки, които се отправяха към автобусните спирки. Беше си заслужил питието. Следобедът беше много уморителен. Известно време мислеше, че така грижливо изграждания колективен дух е загубен безвъзвратно, защото разликите в мненията на екипа ескалираха дотам, че всеки момент щяха да започнат да си разменят обиди.