Той зави по тясната уличка, на която се намираше кръчмата „Уайтлокс“ — старомодна реликва, по някакъв начин оцеляла през годините, когато всякакъв живот в центъра замираше в пет следобед. Честно казано, ни най-малко не му се искаше да се среща с Карол. Историята на отношенията им беше такава, че срещите им никога не биха могли да бъдат леки, а тази вечер бе длъжен да й каже нещо, което тя не би искала да чуе.
Поръча светла бира на бара и намери по-усамотена маса в един ъгъл. Не беше човек, който се измъква от задълженията си. Но пропускът на Шаз — това, че не бе й минало през ума да включи в подозренията си почитателите на Ванс и хората от антуража му — отново му припомни колко е важно да се наберат данни, преди да изложиш хипотезата си на строгата критика на околните. Този път Тони щеше сам да последва своите съвети и да не споменава нищо за собствените си подозрения, докато не събереше доказателствен материал.
Измина повече от час, докато Карол успя да се измъкне от настоятелните въпроси на двете жени от новия отдел. Беше уверена, че ако накрая не се бе сбогувала толкова категорично, момичето с особените очи — Шаз, щеше направо да я прикове и да изсмуче от мозъка й всичко, което знаеше, до последната капка, включително и сведения, които не бяха пряко свързани с работата им. Когато бутна гравираната стъклена врата на кръчмата и влезе, беше уверена, че той отдавна се е отказал да я чака и си е тръгнал.
Но още докато отиваше към бара, го забеляза. Той седеше в една облицована с ламперия ниша и й махаше. Пред него имаше почти празна чаша бира. „Същото още веднъж?“ попита тя само с движение на устните, съпроводено с универсалния жест, имитиращ наливане на течност в чаша.
Тони постави показалеца на едната си ръка напряко на другия, така че се образува буквата Т. Карол се усмихна. Малко след това вече поставяше на масата нова пинта „Тетли’с“ за него и половинка за себе си.
— Шофирам — поясни тя лаконично.
— Аз съм с обществения транспорт. Наздраве — той вдигна чашата си. — Наздраве. Радвам се, че се срещнахме отново.
— И аз.
Карол се усмихна скептично.
— Чудя се дали някога ще бъде възможно двамата да седим така и да не изпитваме чувството, че край масата има още някой?
Не можеше да се въздържи. Беше като коричка на рана, която неудържимо те изкушава да я чоплиш, и все си казваш, че този път няма да потече кръв.
Тони отвърна поглед.
— Откровено казано — каза той, — ти си почти единствения човек на този свят, с когото не се чувствам така. Благодаря ти, че дойде. Знам, че не това е начинът, по който би предпочела да подновиш нашето…
— Познанство? — предложи Карол с неприкрита горчивина.
— Приятелство?
Сега тя отвърна очи и каза:
— Надявам се да е така. Надявам се на приятелство.
Истината не беше точно такава. Двамата го съзнаваха, но този вариант вършеше работа. Карол успя да се поусмихне.
— Интересна групичка са твоите подрастващи профайлъри.
— Нали? Чудя се дали си забелязала една особеност, която е характерна за всеки от тях?
— Ако амбицията беше противозаконна, всичките щяха да получат доживотни присъди. И да бъдат съкилийници с Пол Бишоп.
Тони едва не се задави с бирата, изпръска покривката, но успя да спаси кремавото сако на Карол.
— Забелязвам, че инстинктът не ти е изневерил — отбеляза той.
— Не виждам нищо за премълчаван. Освен това е очебийно. Стаята ври от амбиция — като тестостерон в нощен клуб. Не те ли тревожи фактът, че всички приемат работата си в отдела като трамплин за блестяща кариера?
Тони поклати глава.
— Не. Половината от тях може и да го ползват като трамплин, за да достигнат до нещо, което им се струва по-важно. Другите може засега да имат подобни идеи, но ще се влюбят в профилирането и няма да искат да работят нищо друго.
— Имена?
— Саймън, онова момче от Глазгоу. Скептичен е по природа и не приема нищо на доверие. Дейв, сержантът. В профилирането го привлича това, че от една страна изисква методичност и логика, но също така и въображение. Но истинската звезда ще бъде Шаз. Още не го е осъзнала напълно, но вече е прихванала вируса на профилирането. Не го ли забеляза?
Карол кимна.
— Тя е маниакален работохолик и единственото, което я интересува, е да разчисти улиците от колкото е възможно повече болни мозъци. — Тя наклони глава на една страна и попита: — Знаеш ли какво?
— Какво?