— Прилича ми на теб.
Тони не бе наясно дали трябва да се засегне или да се поласкае. Накрая предпочете да изобрази на лицето си учудване.
— Странно — каза той. — На мен пък ми прилича на теб.
— Какво? — зяпна на свой ред Карол.
— Мислех си за анализа, който представи днес следобед. Основната работа е безукорна. Идентифицираната група определено изисква внимание — той разпери ръце и отвори широко очи. — Но само въз основа на този материал да стигнеш директно до извода, че Джако Ванс е сериен убиец — това е полет на въображението, сравним само с твоите виртуозни изводи по случая в Брадфийлд!
Карол неволно се разсмя на гримасите му.
— Но бях права — възрази тя.
— Фактите действително доказаха правотата на извода ти, но за да стигнеш до него, ти наруши абсолютно всички закони на логиката и вероятността.
— Може и Шаз да е права. А може пък нас да ни бива повече за профайлъри от вас, момчетата — подразни го Карол.
Тони изсумтя.
— Изобщо не отхвърлям възможността момичетата да са подобри в профилирането. Но отказвам да повярвам, че приемаш сериозно подозренията й.
Карол изкриви уста.
— След половин година ще мрази да й се напомня, че е представила такава хипотеза.
— Като знам какви са ченгетата, съм готов да се хвана на бас, че някой от групата ще я уреди за гост в студиото на „Визитите на Ванс“.
Карол потръпна демонстративно.
— Отсега си представям картинката. — Джако Ванс прикован към стената от тези забележителни очи, а Шаз пита: „Къде бяхте през нощта на 17 януари 1993?“.
Когато и двамата престанаха да се смеят, тя допълни:
— Много ми е любопитно да разбера какво ще предложи за моя пироман.
— Аха — съгласи се Тони.
Тя вдигна чашата си.
— Предлагам тост за отдела на шаманите.
— Дай Боже да прекараме дълго в рая, преди дяволът да забележи, че сме се измъкнали — отвърна той сухо и пресуши чашата си. — Какво ще кажеш за по още една?
Карол погледна колебливо часовника си. Нямаше никакъв ангажимент, но се чудеше какво е за предпочитане — да прекъсне разговора в този приятен и за двамата момент или да остане. Във втория случай съществуваше рискът нещо отново да възстанови напрежението между тях. Реши да не рискува и поклати глава.
— Съжалявам, няма как. Искам да хвана нощната смяна, за да рапортуват, преди да потънат в морето на мълчанието. — Тя допи бирата си и стана. — Радвам се, че можахме да си поговорим.
— Аз също. Като се върнеш в понеделник, ще сме ти приготвили нещо.
— Чудесно.
— Внимавай по пътя — добави той, когато тя вече тръгваше.
Тя се извърна към него.
— Ще внимавам. И ти се пази.
После изчезна. Тони поседя още малко. Взираше се в празната си чаша и се чудеше за какво му е на някой да предизвиква пожари, ако това не е свързано със сексуално задоволяване. Накрая като че ли му хрумна нещо. Той стана, излезе, и закрачи сам по пустите улици.
Това, от което Шаз усещаше смъдене в очите си, не беше присмехът на колегите й. Не беше и метафоричното потупване по рамото от страна на Карол. Болеше я най-много от съчувствието на Тони. Вместо да изпадне във възторг от работата й и проницателните й заключения, той просто се държа мило. Не й трябваше някой да й обяснява, че е необходима смелост, за да представиш спорна хипотеза, че е проявила инициативност, но че е станала жертва на собственото си увлечение по съвпаденията. Щеше да й бъде по-леко, ако се бе държал пренебрежително или покровителствено, но приятелското съчувствие беше толкова очевидно, че предотврати гневното й избухване, с което иначе би прикрила смазващото я разочарование. На всичкото отгоре дори бе разказал една-две подобни истории, случили се със самия него — как привързаността му го водела до погрешни изводи в началото на работата му като специалист по профилиране.
Шаз не знаеше как да реагира на това великодушие. Беше единствено дете, при това вероятно плод на недоразумение. Родителите й бяха така силно влюбени един в друг, че надали се замисляха над емоционалните нужди на дъщеря си. Шаз бе привикнала да се справя някак, без да очаква нежност и търпимост от хората. Когато не слушаше, я укоряваха, хвалеха я малко разсеяно за успехите, но предимно не й обръщаха внимание. Болезнената й амбиция се дължеше на усилията, които в детството си бе полагала, за да привлече толкова желаното признание от страна на родителите си. Вместо това я оценяваха учителите и тя привикна към техните безразлични професионални оценки. Това бе единствената щедрост на духа, която познаваше. Искрената доброта, проявена лично към нея, я озадачаваше. Можеше да приеме деловото одобрение на Карол Джордан, но съчувствието на Тони я разстрои и я предизвика да направи нещо, с което да докаже, че то е било излишно.