Тонът беше толкова очевидно подканващ, че Шаз отговори по единствения възможен начин.
— Страхотно шоу. Гледам го винаги, когато имам възможност.
— Комплиментите гарантират срочно предаване на съобщенията — отбеляза Мики. Гласът й звучеше прелъстително както винаги.
— Очаквам с нетърпение новини от господин Ванс — каза Шаз.
Никога досега не бе говорила по-искрено.
Полин Дойл се взираше в празната рамка върху телевизора. Полицаите, които дойдоха вечерта, след като Дона изчезна, бяха взели снимката, за да й направят копия. Изглеждаха сериозно загрижени, разпитваха за приятелите й, за училището, дали си има приятел, какво прави през свободното си време. Когато си тръгнаха със снимката и описанието на Дона, тя осъзна, че присъствието им й бе помогнало да не изпадне в истерия. Инстинктът я подтикваше да хукне посред нощ по улиците и да вика дъщеря си, но спокойното поведение на двамата полицаи, които бяха седнали в малката кухня, я поуспокои и я накара да разбере, че не е време да се поддава на неразумни импулси.
— Най-добре е да си стоите тук — бе казал по-възрастният от двамата. — Ако се опита да ви се обади, не бихте искали да изпуснете повикването, нали? Разчитайте на нас за търсенето. Това ни е работата, не ни е за първи път.
Но жената, която дойде на другата сутрин, я накара да се усъмни, че нещата стоят точно така. Тя поиска от Полин да даде подробно описание на дрехите на дъщеря й. Когато установиха, че липсва любимият й тоалет, с който ходеше на танци — къса и тясна черна пола, опъната по тялото блуза на черни и бели райета с дълбоко деколте и високи лачени обувки — полицейската служителка видимо се успокои. Полин разбра веднага причината. В очите на полицията липсващите дрехи доказваха, че момичето просто е избягало от къщи. Сега вече можеха да работят по-спокойно, нямаше никакви показатели, че може да търсят труп.
Как да ги накара да разберат? Как да ги накара да повярват, че Дона нямаше нито причина, нито нужда да бяга от къщи? Двете не бяха се карали, напротив. Бяха много близки. За разлика от повечето майки на дъщери–тийнейджърки, Полин бе успяла да съхрани близостта с дъщеря си. Смъртта на Бърнард ги бе свързала още повече, защото всяка търсеше утеха в другата, никога не бяха преставали да споделят всичко помежду си. Полин стисна здраво очи и започна отчаяно да се моли на Богородица, в която бе престанала да вярва много отдавна. Полицията нямаше да я разбере; защо тогава да не опита да се помоли?
Слънцето се издигаше от лявата страна на пътя, зазоряването се съпровождаше от шума по магистралата и звука на собствения й глас. По целия път Шаз преговаряше въпросите, които щеше да зададе. Винаги бе завиждала на адвокатите, задето задаваха въпроси, чиито отговори знаеха предварително. Да застане лице в лице с абсолютен професионалист, без да отрепетира поведението си и да прецени всякакви възможни реакции би било лудост, затова беше включила темпомата, репетираше въпросите си и преценяваше всички възможни отговори.
Когато навлезе в Западен Лондон, беше перфектно подготвена. Имаше вероятност той да се издаде по някакъв начин, но тя се съмняваше, че е толкова наивен. Другата възможност бе да го подплаши и да го принуди да предприеме нещо, което би потвърдило нейните предположения. Не бе изключено и тя да греши, а другите да са прави, и тогава той просто би й помогнал да открие въпросния маниак, когото може да е забелязал заедно с предполагаемите жертви. За нея последната вероятност щеше да е леко разочароваща, но би се примирила с този вариант, ако успееше да прибере убиеца зад решетките и да спаси живота на други момичета.
Не бе обмислила сериозно вероятността да излага на опасност собствения си живот, въпреки предупрежденията на Крис Дивайн. На двайсет и четири годишна възраст Шаз не можеше да осмисли истински факта, че и тя е смъртна. Дори трите години работа в полицията, няколкото сблъсъка с опасни престъпници и обичайните за работата й опасности не бяха разклатили подсъзнателното й чувство за неуязвимост. Освен това човек, обитаващ разкошна къща около Холанд Парк, надали нападаше полицаи. Особено пък когато срещата с полицая е уговорена от собствената му жена.
Беше подранила както обикновено. Не спази упътването да паркира на входната алея към жилището им, а намери място за паркиране в Нотинг Хил, взе си билетче от паркомата и се упъти към Холанд Парк. Намери улицата, на която живееха, и тръгна бавно по нея. Проследи внимателно номерата и откри къщата на Джако и Мики. Трудно беше да се повярва, че може да съществува такава голяма сграда в центъра на Лондон, обитавана само от едно семейство, но Шаз беше проучила, че къщата не е делена на апартаменти. Освен Джако и Мики тук живееше само един член на персонала — дългогодишната лична асистентка на Мики, Бетси Торн. „Страхотно“, каза си Шаз, докато подминаваше къщата с безукорно бяла фасада, приличаща на сватбена торта. Не можа да види много от градината, прикрита зад високи лаврови храсти, подрязани в различни форми, но това, което се виждаше зад електронно управляемата входна врата, беше съвършено аранжирано като за изложбата на цветя в Челси. Мимолетно съмнение накара стомаха й да се свие. Как бе възможно да подозира собственика на такова бижу в отвратителни престъпления? Не беше ли всичко плод на въображението й? Възможно ли бе човек като него да върши такива неща?