— За отвличане ли става дума?
Шаз повдигна вежди и сви едва забележимо рамене.
— Нямам право да давам повече сведения — каза тя и внезапно се усмихна.
— Така да е, но аз продължавам да не разбирам нищо. Какво общо мога да имам с няколко изчезнали непълнолетни момичета? — Умишлено си позволи гласът му да прозвучи леко раздразнено. Това поне не му струваше усилие; целият трептеше от нервно напрежение.
Шаз отново отвори папката и извади снопче фотокопирани снимки.
— Във всеки от тези случаи, два дни преди изчезването на някое от момичетата, вие сте имали някаква публична изява или благотворително мероприятие в съответния град. Имаме основание да считаме, че всяко от момичетата е присъствало на тези изяви.
Той почувства как по врата му плъзва червенина. Нямаше как да спре гневното изчервяване, което постепенно обхващаше и лицето му. Едва успяваше да запази спокойствие и да продължава да говори с равен тон.
— Стотици хора идват на моите срещи с публиката — каза той и установи, че гласът му е малко пресипнал. — Статистически погледнато, е възможно на част от тях да им се случи да изчезнат.
Шаз наклони глава, сякаш и тя бе доловила промяната в тона му. Приличаше на ловджийско куче, което току-що е надушило нещо много отдалечено, за което не можеше да бъде сигурно заек ли е или не.
— Така е. Съжалявам, че се налага да ви безпокоя с тези неща. Работата е там, че според шефа ми има някаква далечна възможност в изчезването на момичетата да е замесен човек от вашия антураж, или пък човек, проявяващ маниакален интерес към вашата личност.
— Значи според вас около мен се навърта някакъв маниак, който отвлича мои почитателки? — този път не му беше толкова трудно да изобрази учудване. Като прикритие обяснението беше просто смешно. Човек трябваше да е пълен идиот, за да не разбере, че тя не търси нито някаква откачалка, нито предполагаем член на екипа му. Интересуваше я самият той. Можеше да го прочете в очите й, неотклонно приковани в него, регистриращи всяко негово движение, ситните капчици пот, които бяха избили по челото му. И приказките й за някакъв шеф очевидно бяха блъф. Надушваше, че тя е единак, също като него.
Шаз кимна.
— Не е изключено. Пренасяне, така му казват психолозите. Какъвто беше случаят с Джон Хинкли, нали помните, човекът, който стреля по Роналд Рейгън, за да направи впечатление на Джоди Фостър.
Тя говореше с приятен, спокоен, дружелюбен тон, за да не го подплаши. Мисълта, че според нея такава елементарна техника може да го подлъже, го изпълни с ненавист.
— Това е абсурдно — каза той, оттласна се от полицата над камината и закрачи напред-назад по килима пред нея — копринен, ръчно тъкан в Бухара, избиран лично от него. Взираше се в сивкаво-бежовата плетеница под краката си, докато се успокои достатъчно, за да срещне странните очи на тази жена. — Пълен абсурд. Ако не ставаше дума за нещо толкова отвратително, предположението ви би било направо смешно. И въпреки всичко не мога да разбера защо се обръщате към мен.
— Много просто, сър — отвърна Шаз с успокояващ тон.
Решил, че тя се държи покровителствено, Ванс се закова на място и се намръщи.
— Е? — попита той. Чаровната му фасада се рушеше с всяка изминала секунда.
— От вас искам само да хвърлите един поглед на тези снимки и да ми кажете дали сте забелязали някое от момичетата по една или друга причина. Може би са се държали натрапчиво с вас, и въпросният човек е изпитал желание да ги накаже. Може да сте забелязали как някой от екипа ви ги ухажва. А може и да не сте им обърнали внимание. Отделете ми само няколко минути и си тръгвам — започна да го убеждава Шаз. После се наведе напред и разпръсна фотокопията по покритата с ръчно тъкана дамаска табуретка, голяма колкото масичка.
Той пристъпи по-близо, сякаш привличан от снимките, които тя бе подредила така, че да бъдат обърнати към него. Само малка частица от делото му — само толкова бе успяла да открие. Но всяко от тези усмихнати лица бе унищожено лично от него.
Ванс се изсмя пресилено.
— Да запомня седем лица сред хиляди? Съжалявам, следовател Боуман, но си губите времето. Никога досега не съм виждал нито едно от тези момичета.
— Погледнете пак — настоя тя. — Напълно ли сте сигурен?
В гласа й се прокрадваше нова нотка — нотка на напрежение и възбуда. Той откъсна поглед от бледите копия на жива плът, която бе измъчвал, и срещна неумолимия поглед на Шаз Боуман. Тогава разбра, че тя знае. Може би не разполагаше все още с достатъчно доказателство, но му беше ясно, че знае всичко. Разбра и нещо друго — тя нямаше да се успокои, докато не го унищожи. Ножът бе опрял до кокал, и тя нямаше никакъв шанс. Защото й пречеха ограниченията на закона.