Взех на бегом последните стъпала, които ми оставаха, и се втурнах към вратата. Беше с електронно затваряне, но се надявах поне, че не е с някаква комбинация. Потърсих клавиатурата, за да натисна „Open“, и тогава чух гласа в ухото си и дъхът му ме лъхна в тила. Обърнах се.
— Какво съм аз за вас, а? Какво съм…? Какво съм бил винаги? — повтаряше той, разтърсван от ридания и целият треперещ, от глава до пети. А аз не откъсвах очи от подлудяващото молибдено-ванадиево острие, което проблясваше в дясната му ръка.
— Хоакин, остави ме да си ида — казах спокойно.
При все това, докато изричах думите, осъзнах, че вече не можех да си тръгна просто така. Весталката Хоакин, девицата мъченица, щеше да направи нещо ужасно с всемогъщата си Червена роза, ако го зарежех в това състояние. Можеше и нищо да не направи, но не исках да поемам този риск. Той беше невинен. Или поне не беше виновникът, когото търсех.
— Кажи ми какво съм! — изрева и насочи ножа към лицето си. — Ненормален ли съм? А? Хайде, кажи! Ненормален, защото ми харесва да ме мушкат с ножове? А? А? Ненормалник ли съм?
— Да — отговорих му. — Ти си един ненормален задник.
За секунда се вцепени.
Точно в този миг аз вдигнах пестница и го фраснах в лицето. Все едно ударих стена. Такова ми бе усещането, макар той да не бе първият мъж, когото удрям. Рухна на земята отведнъж, Червената роза падна от ръката му и се плъзна като наточена смъртоносна ска по белия мраморен под.
Разтърках кокалчетата си и се надвесих над господин Мъченика, за да разуча положението: носът му бе започнал да се надува от съсирена кръв, което ме наведе на мисълта, че го е счупил при падането или от моя удар. Дишането му обаче бе нормално и сърцето му очевидно все още биеше. Освен това вече беше безобиден и когато дойдеше на себе си, процесът на разпадане щеше да е отминал. Човек не може да има всичко в този живот.
Вдигнах Червената роза и се изкачих по стълбата. Прибрах ножовете и останалите неща в кутията за обувки и я върнах обратно в гардероба, където открих купчинка с разпечатки от интернет на снимки на вързани хора. Сбогувах се със светите мъченици и преди да отворя входната врата, се спрях да хвърля последен поглед върху тялото на мъжа в маслиненозелени дрехи и джинси, който хъркаше като пиян, проснат на пода в хола.
— Ненормалник си — казах високо, — но не повече от останалите.
Отворих вратата и слязох от сцената.
3
— Не е подал оплакване.
Не отвърнах нищо. Алварес продължи.
— Събудил се, отишъл в „Бърза помощ“ и им казал, че се е блъснал във вратата.
— Добре, че понякога и мъжете се оправдават по този начин.
Тогава Алварес направи нещо, което вече си мислех, че никога няма да стори — откъсна очи от предното стъкло и се взря в мен. До този момент се бе вторачил навън да съзерцава проливния дъжд, който се изливаше над Мадрид в делничната сутрин. В интерес на истината, това трая само миг. Алварес никога не ме поглеждаше, докато аз него — да, и то между другото, за да го дразня, него, големия началник с плешиво теме, с плетеница венички по слепоочията и непрекъснато в болестно нервозно състояние, със зачервените кръвоносни съдове по ноздрите, с бръчките на петдесет и няколко годишен мъж, с тъмния си костюм за две хиляди евро, яркосинята риза и случайно избрана от купа вратовръзка, със старателно подрязани нокти и венчална халка на дясната ръка. Алберто Алварес Кореа, комисар за връзка между Вътрешното министерство и Центъра по криминална психология. Много разбран човек, което се виждаше веднага, напълно разгадаем в рамките на собствения му свръхзаплетен лабиринт. И може би именно понеже беше точно такъв, в този момент се нуждаех от него повече от всякога.
Колата бе спряла пред Веронския парк, малка градина в северната част на Мадрид, предполагам направена, за да придаде по-приятен вид на една стара спирка на метрото. Беше опел, който отвътре миришеше на нова кожа, влажен габардин и лосион за след бръснене. Долавяше се лек дъх на дамски парфюм, от скъпите, помислих си аз, най-вероятно оставен от собствената му жена, а не от някоя тайна любовница. Алварес имаше вид на мъж, моногамен по природа.
— Чуйте ме, Бланко, не ме интересува защо сте счупили носа на някакъв, дето се е оказал не който трябва — заяви Алварес след кратко мълчание. — Сигурно е написано в доклада ви, но аз не искам да знам.