— Откачи, с ловджийски нож в ръката. Преди да си тръгна, трябваше да го приведа в безсъзнание.
— Казах, че не искам да знам.
— Е да, но аз пък искам да ви го кажа.
— Така или иначе, няма подадено оплакване.
— Интересува ме истината. Пука ми какво е направил или не е направил тоя капут — добавих. — Извинявам се за езика.
— Въпросният „капут“ е гражданин с гарантирани от конституцията права. Ако беше пуснал жалба срещу девойчето, което му е разбило носа, щях вече да съм получил запитване от Министерството на вътрешните работи с искане за сведения от колко време Диана Бланко Бермудес работи на това място и дали, по мое мнение, бихме могли да минем занапред и без нейните услуги, тоест без да й изплащаме обезщетения. Не си подбирайте думите, Бланко, подбирайте си действията.
— Ако желаете, можете да ми дадете електронния му адрес, за да му изпратя извинение.
— Не съм в настроение за шегички.
— Ще напиша: „Съжалявам, че ви взех за ненормален. В крайна сметка какво толкова? Искахте само да бъдете вързан и мушкан с ловджийски ножове. Очевидно сте от филията Отблъскване, а не от Жертвоприношение, както аз, глупачката, си мислех в началото. Да, вие сте пълен откачалник, но затова пък не вредите никому.“
— Стига, Бланко! Достатъчно!
— Казах ви, че накрая беше пред тотален разпад, нали? И държеше нож, дълъг, колкото цялата му ръка. Вие какво предпочитате? Грешно заподозрян със счупен нос или жертва с прерязано гърло?
— Аз нищо не предпочитам — отсече Алварес, съсредоточил поглед в предното стъкло на колата. — Не ми говорете за разпадане, за бълване, за откачане, за маски и за псиноми… Аз нищо не разбирам от тия работи, а не съм и длъжен да разбирам. Единственото, което знам, е, че в петък на един невинен гражданин са нанесени телесни повреди. И за добро или за зло, персоната, която носи вината за това, работи в отдел под моето ръководство и от моята компетенция. — Той нервно се размърда, за да се намести в седалката, и добави: — Искаше ми се да чуя някакво извинение от ваша страна. Предполагах, че именно с тази цел пожелахте да се срещнем, така ли е?
Мълчаливо останах загледана в него. Помислих, че ако някой ни наблюдава отвън, от улицата, двамата сигурно представляваме любопитен контраст: зрял, добре облечен господин и девойче с мокра коса, подгизнали спортни панталони, яке и с кални обувки — истинско оскърбление за чистата изтривалка в златистия му опел.
— Знаете ли от какво имам нужда? — гневно изсъсках аз. — Искате ли да знаете?
— Давайте.
— Ще ми се да го заловя тоя нещастник. Но не само да го хвана, а и да му се изпикая в лицето, докато кръвта му изтича. Ще се почувствам като момиченце от страната на чудесата, радостна като дете в „Дисниленд“, когато го видя, гърчейки се от болка, да ме моли да го довърша. Мисля за това, докато си почивам. Забавлява ме и ме отпуска, както нищо друго, все едно гледам тайчи.
— Чакайте малко, не ми е ясно накъде биете… Да не намеквате, че вие сте единствената, която иска да спипа Воайора? Да не би аз да не искам?
— Не знам какво искате вие, казвам какво аз искам.
— Всички искаме да хванем тази гадина, Бланко.
— Но в различна степен — отвърнах аз. — Петима сме, които покриваме Мадрид и околностите му. Когато започнахме, бяхме петнайсет, а сега сме пет. На това му казват свиване на бюджета. Да не говорим, че профайлърите не ни предоставят нова информация за евентуалните промени в неговите modus operandi, нито пък изказват мнение относно мълвата, която се носи, че господинът не е от разновидността Жертвоприношение. Такива са горе-долу прошенията на хората, които трябва да защитавате вие. Петима души под прикритие, които тънат в неведение. За цял Мадрид с околностите му. Трябва ни почти цял ден да обиколим набелязаните обекти и, разбира се, поради тази причина допускаме грешки. И знаете ли защо бюджетът не стига? Предполагам, че го знаете, но и аз ще ви го кажа. Защото избивате курвите. И не само ги избивате, пращате ги в ада, а онова, което остане от тях, го захвърляте на улицата така, както махате залепено за подметката на обувката си лайно. Жени между петнайсет и трийсет години, болшинството от тях имигрантки и проститутки. Бюджета за криминалните психолози по-добре го дайте да пазят задниците на тия, дето им харесва да се мушкат с ловджийски ножове. Но в края на краищата кое е онова, което наистина ме изненадва? Ние, които служим за стръв, сме буквално като магистралките, не е ли така? Пунтираме топли чувства към хора, които не понасяме. Така че да се намали броят на полицаите под прикритие и проститутките, би било достойна задача за вашия приятел, кмета на Мадрид, и другия ви приятел, архиепископа на нашата столица. „Мадрид без ченгета под прикритие и курви“ може да стане мотото за следващата изборна кампания за…