Проумях веднага какво се случва, познах го по неговото неподвижно тяло като заковано насред стълбището. Бях на път да прекратя изпълнението, за да не го проваля напълно, и тогава за щастие пристигна Падиля, дръпна го за ръката и той излезе от вцепенението си. Обсебването, разбира се, продължи да действа и като си свърших работата, облякох един халат и поисках да ме представят на Алварес. Освободих го от зависимостта чрез няколко движения, лишени от мъглявата двойственост, която доставя такова удоволствие на хората от неговия тип, подадох му ръка и поговорихме не помня за какво.
Естествено, след това той никога не поглеждаше към мен Инстинктивно отклоняваше погледа си встрани, когато се засичахме из сградата или в някоя конферентна зала. Не му вменявах никаква вина, имаше семейство с три деца и бе католик. Работата му го задължаваше да бъде във връзка с нас, но не разбираше нищо от психология, зависимости, маски, нито пък причините, поради които Шекспир се бе оказал тъй полезен. Бе абсолютно двуличен и това се проявяваше на политическите събрания, но в личния живот си бе самовнушил, че споделя непоклатими, ретро убеждения.
Включително и в оня дъждовен понеделник, когато му съобщих вестта за моята оставка, промърмори нещо, примига, ала не отмести очи от предното стъкло на автомобила.
— Вашата… оставка? Но нали току-що ми казахте как възнамерявате да хванете тоя тип…
— Току-що ви казах какво искам да направя и защо не мога да продължа да го правя.
Алварес въздъхна дълбоко и за първи път на тая среща проговори меко и сърдечно.
— На колко сте години, Диана?
— Двайсет и пет. — Не ми убягна и това, че ме нарече с малкото ми име.
— И кога започнахте тази работа?
— На петнайсет.
Очевидно пресметна наум.
— Според каноните, които ползваме в нашата професия, сте вече ветеран. Много от вас се оттеглят доста по-рано. Познавам донякъде характеристиката ви и трябва да кажа, че ви смятат за ненадмината… — Това бе моментът неискрено да ме похвали. Изчаках го. — Не съм склонен да преувеличавам качествата и недостатъците на околните, само отбелязвам онова, което говорят останалите. Освен това трябва да подчертая, че професор Виктор Дженс ви подготви персонално, което далеч не може да се каже за повечето ви колеги… И това ме кара да си мисля, че да ви загубим означава… означава… — Пак пое въздух. — В края на краищата ще бъде загуба за отдела. Но във вашата професия нещата стоят така, че всичко зависи лично от вас, много повече от когото и да било. И ако това е решението ви, никой не би трябвало да го дискутира. Знаете ли какъв е официалният начин, за да го направите?
— Да.
— Вече сте го съобщили на Падиля, предполагам.
— Не, още не.
— И аз съм… първият, който го научава?
— Да.
Настъпи пауза. Продължавах да седя, кръстосала ръце, краката събрани, цялата бях подгизнала. Знаех, че определени движения с косата и влажните ми дрехи биха били опасни за моя събеседник, ето защо се стараех да мърдам колкото се може по-малко. Освен това да вървя под дъжда бе още една защитна мярка: така не биха предположили, че съм наредила предварително и умишлено нещата, които да се случат. Сигурността е най-важното нещо, за което всеки би трябвало да се погрижи при среща „насаме“ с ченге под прикритие. Служителят, желаещ да си уреди среща с Алварес, бе необходимо да набере секретен пинкод заедно с номера на мобилния му телефон, след това да върне обратно повикването до оператор, който да се идентифицира с парола. И никой не можеше предварително да знае къде ще се състои срещата, в каква среда. В определения ден спускаха инструкциите, като в моя случай ме накараха да дойда до Веронския парк, да маркирам в единия край и да отида пеша до автомобила на Алварес. Ако се изискваха по-строги мерки, специално устройство в неговата кола можеше да запише всеки мой жест, всяка моя дума и компютърът в Центъра впоследствие да ги анализира. Ако се опитам да проведа определено поведение, да изиграя дадена маска, това щеше да бъде незабавно разкрито и бодигардовете в друга кола, спряла някъде наоколо, биха се намесили незабавно. На ченгетата под прикритие не ни се разрешаваше и глътка въздух без наблюдение.
— Чуйте, Диана — каза Алварес с оня тон, който имаше поне трийсет нюанса и които той се мъчеше да ги скрие всичките, — вероятно съм бил малко рязък с вас, но истината е, че не отдавам кой знае какво значение на случката в петък. Тия работи са неизбежни и…