— Не става дума за случката в петък. — Опитах се да бъда колкото се може по-искрена. — Премислям го от дълго време. Когато Воайора се появи, си дадох срок сама на себе си, защото, заклевам се, с огромно удоволствие бих го сгащила тоя нещастник, преди да си тръгна, ала съзнавам, че не мога. Бих искала да водя нормален живот, толкова нормален, колкото администрацията е в състояние да ми позволи… — Засмях се горчиво. — Знам, че надали ще е какъвто на мен ми се иска, но поне няма да го правя този театър. — Зададох си въпроса дали Алварес е наясно, че Мигел е другата главна причина за моята оставка, и прецених, че ако наистина бе прегледал досието ми, нямаше причина да крия от него каквото и да било. — Освен това ми харесва един мъж… Колега е, Мигел Паредо… Възнамеряваме да се оттеглим и двамата и да заживеем заедно. — Забелязах как Алварес полека-лека започна да омеква. — И накрая идва и проблемът със сестра ми…
— Проблемът със сестра ви? — Промяната на тона му ме изненада.
— Да, с Вера Бланко. Винаги е вървяла по моя път и сега се обучава. На осемнайсет е и може да постъпва както си иска, но по някакъв начин се чувствам отговорна за нея… Е, никога не ми е харесвала идеята да стане полицай под прикритие. И смятам, че ако аз престана да съм такава, тя ще направи същото.
— Да — замислено кимна в знак на одобрение. — Разбирам, Диана, и ви желая щастие.
След кратка пауза добавих:
— Благодаря ви, че ме изслушахте. Исках вие да сте първият, на когото го казвам. Сега ще отида до студиото да го съобщя на Падиля, но преди това… Преди това бих желала да ви кажа още нещо.
Не мълчах прекалено дълго. Устройството, регистриращо поведението ми, бдеше непрекъснато и не бе особено разумно да „драматизирам“ която и да било ситуация. Така че не придадох някакъв особен патос.
— Оня ден в студиото ви привлякох, без да искам.
Нито помръдна, нито каза нещо. Продължи да гледа напред, докато говорех, а дъждът, който трополеше по колата, подчертаваше паузите между изреченията.
— Аз играех собствения ви профил и най-случайно вие ме погледнахте. На това не бива да се отдава кой знае какво значение. Възможно е да сте мислили дълго върху чувствата си към мен тогава, като ме видяхте, и е възможно също така тия чувства да са приели странни обрати… Но това не бива да ви притеснява. Всичко беше предизвикано от моята маска, не от вас самия. Все едно, без да искате, сте глътнали ЛСД вместо аспирин. Нищо от онова, което може би сте си мислели или даже сънували в тая връзка, за добро или за лошо, както и да сте го преценявали, няма никакво значение, уверявам ви… Дори и че там бях гола или че изобщо съм жена. Можеше да се случи и ако бях мъж, и тогава щяхте да го отдадете на съвършено други причини. Забравете го. Беше просто театър.
Алварес Кореа пое дъх и завъртя глава. Очите му се замислиха, преди да се спрат върху моите. Харесваше ми и си казах, че в неговото усилие имаше и благодарност, затова и се усмихнах.
— Мога ли да ви попитам нещо? — промълви.
— Разбира се.
— Защо най-напред на мен решихте да кажете за напускането си?
— Понеже… — Мина ми през ум да украся отговора, ала предпочетох да заложа на истината. — Защото вие сте един от моите началници, но не се занимавате с онези неща, които правим в студиото. Не ви е работа театърът. Имах необходимостта да го споделя с някого като вас. Вие сте единственото малко по-искрено нещо около мен.
Постарах се да прозвучи като комплимент, но докато слизах от колата, се сетих, че Алварес е политик и вероятно се е обидил от това, че го окачествявам като искрен.
4
Двамата с Мигел я наричахме „стаята на откровеността“. Имахме си по една във всяко студио. Тук, в Лос Гуардесес, бях дошла веднага след разговора си с Алварес.
— Цяла сутрин съм мислил за теб — тихо рече Мигел.
— И аз за теб.
Пак се целунахме, той ме хвана за мокрото яке и ме притисна към гърдите си. Имаше хубави мъжки ръце, и нежни, и силни. Харесваше ми да ги усещам върху тялото си.
Устните ни се раздалечиха, колкото да се погледнем в очите.
— Как мина? — попита Мигел.
— Добре. Без изненади.
— Как го прие?
— Мисля, нормално. Алварес не е особено многословен. Ясно ти е, нали?
— Тоя вид мъже ти харесват.
— Глупчо! — И го целунах.