Не помня кой от нас двамата ги кръсти „стаите на откровеността“. Предполагам, стана, щом усетихме, че навсякъде из тия студиа ние непрекъснато играехме. Тази стаичка и Лос Гуардесес нямаше прозорци и се осветяваше от единствената крушка, която висеше от тавана. И бе толкова тясна, че ако застанех в средата с разперени ръце, щях да докосна металните рафтове на срещуположните стени, отрупани с вещи от реквизита: огърлици, гривни, шапки, ръчни часовници, очила, мъжко и дамско бельо, даже огромни орхидеи и ситни теменужки, които се подаваха от някакъв кашон. Имаше и една, оставена на пода, разбира се, тоалетна-декор, с която всички, до отегчение, се шегуваха.
И най-затънтеното местенце, колкото и малко да беше, ни служеше да се събираме и да си говорим, далеч от тестери и камери. С Мигел разполагахме с много кратко време и напоследък се срещахме единствено по студиата.
— Разказа ли му за нас? — попита той, като изтри челото ми с движение на гримьор.
„За нас“ прозвуча добре в неговите уста и аз му се усмихнах.
— Споменах му, че съм влюбена в колега. Останалото му е известно. На езика ми бе да му кажа, че си имам работа с едно момче, но като става дума за човек на повече от четирийсет години, брадат и без време побелял, ми се видя малко прекалено…
— Бялата ми коса харесва ли ти?
— Наистина ми харесва, татенце.
Макар и усмивката му да бе очарователна, забелязах нещо напрегнато и сериозно в изражението на Мигел. Знаех, че разликата във възрастта ни го притесняваше.
— Всяко хубаво нещо се нуждае от време, за да се доразвие напълно — отвърна той.
Вгледах се за кратко в очите му и казах:
— Това беше шега. Ти си най-младият човек, когото познавам.
— Не се опитвай да поставяш нещата на мястото им, момиченце. — И натисна с показалец носа ми. Целунах го отново. Беше очарователен. — Във всеки случай — добави той, — като го разкажеш на Падиля, целият свят ще научи.
— Ще станем световноизвестни само за часове.
— Ще го напишат по сайтовете.
— Ченге под прикритие от испанската полиция напуска работа и отива да живее с бивше такова, на преклонна възраст — го подразних.
— Не става: „Известният професор по приложна психология и бивш таен агент от националната полиция Мигел Ларедо свързва съдбата си с млада и неизвестна мадридска полицайка.“
— Прекалено дълго е.
— Тогава… „Известният и привлекателен педагог Мигел Ларедо се жени.“
— Само че няма да се женим — изсмях се аз.
— Не ми идват наум други заглавия. А няма ли заглавие, няма и новина.
— Значи няма и да има.
Мигел бе висок, по-висок от мен, а за мен най-малко можеше да се каже, че съм ниска, а и бе в добра форма. Брадата му бе толкова къса, че трябваше да прокараш пръст по бузата му, за да установиш, че е още там, но затова пък бе бяла като сняг, по-бяла и от гъстата му разрошена грива, което влизаше в контраст с черните дрехи, които обичаше да носи, в днешния ден риза хунвейбинка и италиански панталони, и двете матови и черни. Без съмнение усмивката бе онова, което придаваше смисъл на този ансамбъл, като че цялата му хубост бе предназначена да доставя удоволствие на другите. Вечното изражение на лицето му, което сякаш казваше, мога да те накарам да се спукаш от смях, ме възхищаваше. Винаги, когато го виждах, се сещах за това до каква степен ние, жените, харесваме ония мъже, които никога не са престанали да бъдат деца.
Връзката ни започна през последната година. Дотогава за мен Мигел бе „професор Ларедо“, жива легенда сред нас, испанските полицаи, и бях изненадана и аз, както и всички мои колеги, щом забелязах, че ме заглежда. „Как го направи?“, през смях ме питаше сестра ми Вера, след като научи. Тогава си придадох важност и не отговорих, но ако бях искрена, трябваше да отвърна: „Защото не съм си го и мечтала.“ Бе се случило от само себе си. Затова бе истинско. Ако по онова време имаше нещо реално в моя живот, то бе, че ние се обичахме.
— Добре, и как се чувстваш в тоя забележителен ден? — попита накрая.
— Истината е, че не знам. Всичко стана много набързо. Първо трябва да свикна.
— Разбира се, близко е до ума.
— Продължава обаче да ми е гадно да си оставя работата ми средата.
— Ще ти намерят заместник, нали ти обясних…
— Да, при тия обстоятелства.
— Но не става дума за това, нали?
Тръснах глава и махнах мократа коса от челото си.
— Ще ми мине.
— Имах предвид Воайора…
Смънках нещо за отговор. Бяхме разговаряли по тая тема милион пъти, бях го споделяла десетки пъти със своята възглавница, бях питала стотици огледала. И въпросът продължаваше да си стои непоклатимо на мястото. Воайора. Само споменаването на прозвището му пълнеше гърлото ми с киселини и стомахът ми се свиваше, като да ми бяха инжектирали лайна във вените.