„Но стига толкова. Оставката ти е подадена. Kaput. The end.“
— В края на краищата ще го хванем, дай боже, уверявам те.
— Така е — отвърнах. — Винаги ги хващаме. Само че… Не знам как да го кажа…
— Да, разбирам, взимаш всичко прекалено навътре, сякаш си е само твое, и го превръщаш в най-силното си желание, като че останалото изчезва… затова ти е трудно да го забравиш. На мен ми се случи същото, щом си дадох сметка, че трябва да пусна кепенците.
— Да, сигурно е това — отговорих аз с нежелание. На Мигел, като на почти всички мъже, му доставяше удоволствие да вярва, че познава жената до себе си абсолютно и в подробности, а и трябва да си призная, че много често улавяше и най-интимните ми помисли, но нещо вътре в мен винаги се бунтуваше срещу тая му увереност.
В тоя момент вратата се отвори и се показа едно съвсем младо момиче, нисичка, руса, с бледосини очи, косата й бе събрана на къса бухнала опашка. Бе с халат, от ония, които слагахме по време на почивките, а на шията й висеше червената карта, която удостоверяваше каква е тя. Но аз нямах нужда да чета написаното там име, за да узная, че това е Елиса Монастерио. Водеше със себе си момченце на десет или единайсет години, симпатично, облечено по същия начин.
— О, извинете, мислех, че няма никой — каза тя и се изчерви. — Исках да намеря нещо от реквизита за него. Артур е нов и е малко объркан. — Сложи ръка в косата му. — Не знам дали не преча…
— Не, влизай — каза Мигел.
— Здравей, Диана — усмихна ми се Елиса. Кичур коса падна върху очите й.
— Здравей, Елиса.
Елиса Монастерио беше съквартирантка на сестра ми и най-добрата й приятелка. Винаги се бях интересувала за всичко около Вера, така че се бях постарала да посъбера информация и за нея. В отдела имаха Елиса за добро момиче, въпреки че беше склонна към кариеризъм.
— Как си, Диана? — попита, докато сваляше кутии от лавиците.
— Добре, благодаря. А ти?
— Много работа, но съм добре.
Настъпи миг на конфузно мълчание. Помислих си колко любопитен е животът на агентите под прикритие: и аз, и Мигел бяхме правили, или бяхме позволявали да правят на нас, такива смешни, немислими, перверзни неща, че ако вземехме да ги разказваме, доста щяхме да впечатлим рецидивистите по затворите. И очевидно продължавахме, като бивши алкохолици на групова терапия, да се притесняваме от всяка глупава, мълчалива пауза.
— Бързо ще свършим. — Привлече детето към себе си и почна да рови из кашоните. — Я да видим, имаме нужда от малко цветя…
Истинското име на момчето не бе Артур. Дженс препоръчваше по-младите сътрудници да се назовават с имената на детските образи в едно от първите произведения на Шекспир, „Крал Джон“. И така това прозвище стана популярно. Артур е наследник на короната, но кралят заповядва да бъде убит, след като го ослепят с нажежено желязо. Според Дженс в сцената с това мъчение се съдържат ключовите отговори в маската Невинност.
Запитах се, докато го наблюдавах с миниатюрните му гуменки да се надига на пръсти, за да погледне вътре в кашона, от кой затънтен ъгъл на живота е дошъл този Артур, каква е драмата, застигнала родителите му, ако изобщо ги имаше, за да изберат такава съдба за детето си. Защото по принцип да поставиш няколко души в беда, за да спасиш всички останали, е допустимо, само че не виждам нормален човек, който да го направи със собственото си дете. Дженс без съмнение гледаше на тези Артуровци като на част от целия албум със снимки на кандидати. Неговата гледна точка бе свързана единствено с предстоящия спектакъл.
— Мисля, че тези ще свършат работа — каза Елиса с най-разнородни изкуствени цветя в ръце и някакви гумени ленти. — Извинете още веднъж. — Обърна се, като остави зачервената си усмивка във въздуха.
— Не знаех, че днес има часове по теория — изкоментирах случая, като останахме насаме с Мигел.
— Не са по теория. Профайлърите се опитват да прилагат нови техники за Воайора. Падиля иска резултати, колкото се може по-скоро.
Прекъснах го:
— Падиля ще вкара в играта с това чудовище ченгета без опит?
— Не, не, не — светкавично ми отвърна, — Артур е друг случай.
— Не става дума за детето.