Обадих се в отдела, прецених, че реакцията ще е побърза, отколкото ако звъннех в полицията, легитимирах се и съобщих, че има ранен агент. Когато затворих, Мигел помръдна глава и се опита да ме погледне. Наведох се и му прошепнах, че го обичам. Прегърнах го с желанието да запуша тая рана с цялото си същество, да попреча последната му капка кръв да изтече, да я запазя. Затвори очи и като че потъна в дълбок сън. „Няма да те оставя да умреш“, си казах.
Клаудия бе все така неподвижна, но чух стенание от другата страна на помещението.
Изтичах до сестра си и насочих светлината към нея: продължаваше да лежи, свита на подиума, въпреки че бе вдигнала глава и гледаше право в мен. Бе толкова прекрасно — в очите й я нямаше онази пелена отпреди час, — че почти забравих за Мигел.
— Диана — промърмори тя.
— Да, аз съм. Успокой се, всичко е наред. — Отклоних прожектора, да не я заслепявам.
Гледаше ме над рамото си уплашена, като че очакваше някой да я удари, само че съществуваше съвършено ясна разлика между страх и обсебеност: Вера излизаше от кладенеца все повече и повече. Тогава видях каква паника я обзе, щом забеляза Клаудия. Опитах се да я успокоя, но като погледнах към нея, подскочих.
Не бе помръднала и на сантиметър от мястото, където бе паднала, ала бе различна. Най-напред привличаше вниманието кожата — поне онази част, която успявах да видя, на ръцете и гърба, бе покрита с капчици пот и приличаше на люспесто влечуго. Равномерно разпределени и еднакви, абсолютно навсякъде, капки пот, сякаш порите й в един и същи миг се бяха разтворили и бяха изпуснали еднакво количество течност. Но като зърнах лицето й, отразено в огледалото, трябваше да прехапя устни, за да не извикам.
Очите й представляваха изрисувани каменни топчета, изхвръкнали от орбитите, и също се потяха, без клепачите й да се движат. Псиномът й пречеше да мига, омаяна напълно, удоволствието не й позволяваше да загуби и части от секундата, за да му се наслаждава, а то искаше още и още. На всичкото отгоре лицето й ликуваше. Нещо като късо съединение без източник на електричество. Устата отворена и застинала, езикът залепнал за небцето. Главата й изглеждаше удължена. Тоя образ ми напомни тънката безполова фигура от картината „Вик“ на Мунк. „Това е самият Йорик“, помислих си и ми се доповръща. Черепът на Хамлетовия шут. Костеливото лице с три черни дупки за уста и очи, загледано в далечината, отвъд реалността. Предположих, че на Дженс би му се понравил финалът на отвратителния му експеримент.
Като се сетих за него, обърнах глава към вратата. Различих силуета му на мъждукащата вече светлина на лампата за къмпинг, идеща откъм съседното студио: неподвижен, все още седеше на същото място, лицето му се бе превърнало в огромен съсирек. Въпреки че го ненавиждах с цялото си същество, му пожелах да е мъртъв. Знаех, че Виктор Дженс е изпитал безкрайна болка, но съдбата на Клаудия бе далеч по-страшна, ставаше дума за безкрайно удоволствие. Болката зове смъртта като жадувано облекчение и тя откликва, докато удоволствието удължава живота и го превръща в безпаметен екстаз, парализиращ, непоносим. Как бихме могли да се защитим от вечното блаженство? Клаудия бъркаше: селенията на щастието са нещо много по-страшно от ада. Да я убия, щеше да бъде проява на състрадание, ала предпочетох да дочакам да дойдат другите.
Вера стана и пристъпи към мен. Прегърнах я и се наведохме над Мигел.
— Тя… искаше аз да те убия…! — хълцаше. — Мразех я, но не можех да не й се подчинявам…!
— Забрави го! — прошепнах.
— Помъчих се да я спра, обаче тя упорстваше и трябваше да…
— Стига, Вера, заедно сме и само това е важно.
— Мразех я, Диана! Мразех я! Мра…!
Ясно ми бе какво се опитва да направи: импровизираше глуповати обяснения, за да утеши сама себе си. А единственото обяснение бе псиномът й, но рационалният й мозък не беше в състояние да допусне, че именно удоволствието я бе накарало да се обърне срещу мен.
— Вера. — Хванах главата й с ръце. — Погледни ме. Вече свърши всичко, миличка. Клаудия повече не представлява опасност за нас.
Споменаването на името й я върна към действителността. И двете обърнахме очи към Клаудия. Видяхме голите й крака, черните прашки, бедрата й — два корави мускула, гърба с изхвръкнали лопатки като закърнели криле и разперените ръце. Напомняше статуя на балерина, една от ония, увековечаващи „човешката болка“, от парка в Нулевата зона. Но сега имаше и още нещо. Всичко това изглеждаше различно.