Спомням си, че ми се мярнаха група санитари, които се въртяха около тялото на моя приятел.
Спомням си, че на висок глас ги молех да го спасят.
И после нищо, тъмнина. Като че завеса падна пред очите ми.
Епилог
Мадрид
Две седмици по-късно
— Здравей, мога ли да вляза?
— Разбира се. Що за въпрос? Радвам се да те видя.
— Аз също.
— Сядай, моля те.
Усмихнах се. Марио Валие си намести очилата на върха на носа. Кабинетът бе, както винаги, елегантен и подреден, въпреки необичайното положение на щорите, вдигнати така, че дневната светлина щедро проникваше вътре.
Предпочетох дивана вместо креслото пред писалището, което видимо го развесели.
— Ще има нова изповед?
— Горе-долу, да — потвърдих.
Усмивката не слезе от лицето му, но бе някак си скована.
— Случило ли се е нещо?
— Нищо специално. — Свалих си якето и го оставих до себе си. Валие остана прав и не посегна да го вземе. — Съжалявам, че не ти се обадих тия дни.
— Предположих, че имаш… работа.
— Да, някои неща трябваше да се уредят.
Кимна в знак на разбиране.
— И уредиха ли се?
— Може да се каже, че да. Съжалявам освен това, че дойдох, без предварително да ти звънна. Помислих си, че към обяд вече няма да имаш консултации и че все още не си си тръгнал…
— И добре си направила. — Избра си да седне на леглото за пациенти, точно срещу мен. — Господи, Диана, хайде престани с извиненията. Щастлив съм, че пак те виждам, наистина.
— И аз също. — Потрих ръце. — Мислих.
— Това е много здравословно упражнение, което хората трябва да правят по-често. Отразява се на всичкото отгоре прекрасно. — Беше заковал погледа си върху превързаната ми ръка. — Как се чувстваш?
— Добре. Раната се затваря.
— Радвам се. Страхотно изглеждаш.
— Ти също си страхотен.
Забавлявах се да го гледам как реагира на комплимента, като всички мъже: без да му отдава значение, сякаш ставаше дума за необорима истина. Усмихна се отново, което бе знак, че вече се чувства напълно отпуснат.
— Добре, опита се да подкупиш господин психолога, хайде сега кажи за какво си си мислила.
— Е, ти ме помоли да взема едно решение, не помниш ли?
За миг Валие изглеждаше, като че ли е разбрал, че е болен от неизлечима болест и е дошъл моментът да чуе резултатите от най-важните изследвания.
— Не искам да ми казваш нищо насила. — Възпря ме, като добави и жест.
— Но аз искам да ти кажа.
— Не, не, Диана, не. Наистина не.
— Не желаеш да знаеш?
— Вече знам, вече знам. Узнах го още в момента, когато те помолих да помислиш. — Махна неопределено с ръка. Ти си влюбена в… в някой там от твоите колеги, нали така? Възнамеряваше да се оттеглиш и да живеете заедно. Би било чудесно. Единственото, което съм искал от тебе, единственото, това е да зарежеш тая работа. Заклевам се. Интересува ме личното ти щастие, Диана. Да престанеш да страдаш. Защото точно това правиш. Не ме гледай така, говоря съвършено сериозно…
— Не те гледам никак, само че…
— Може би ти казах нещо, което не биваше да ти казвам — прибави припряно. — Оставих се да ме водят инстинкти… Вероятно това е синдромът на по-възрастния мъж, привлечен от младо и хубаво момиче. Нямам предвид, че съм преувеличил собствените си чувства. Бях напълно искрен. Всички прекарваме живота си в търсене на някого, който да ни разбере, и най-неочаквано го откриваме. Това бе, което ми се случи с тебе. Съжалявам.
— Сега мога ли да говоря? — Вдигнах ръка като в училище с усмивка.
— Не, не можеш. Не желая да слушам нещо, което знам. Не е необходимо. Онова, което поисках от тебе да решиш, беше поведение на пубертет… Защо се смееш?
— Смешни сте ми психолозите. От всеки три неща, които казвате, две са самоанализи.
— Оня ден, когато се видяхме, изглежда, направих най-основния — отвърна Валие и замълчахме, след като си разменихме усмивки. — Ще ми липсваш — добави толкова нежно, сякаш се обръщаше към самия себе си. — Но не е нужно да се извиняваш за своя избор.
— Не съм дошла да ти се извинявам, Марио.
Погледна ме. Ако бях огнеупорна каса, погледът му щеше да е на изпечен крадец, който преценява как да стигне до комбинацията на шифъра. И аз го гледах. Мекотата на излъчването му, благоразположението, включително и суетността му на елегантен мъж, в случая облечен със зелен панталон и риза и тъмночервена жилетка — всичко у него бе предназначено да породи едно-единствено впечатление, което можеше да бъде изразено с думите „тук съм, симпатичен съм, много учтив, в състояние съм да ви изслушам и да ви дам съвет“. Харесваше ми тоя начин на съществувание.