Престанах да се смея, но не и да го наблюдавам. Въздъхнах дълбоко и добавих:
— Дойдох да ти кажа, че избирам теб.
Преди две седмици изобщо нямаше да мога да си се представя как изричам това. Просто защото тогава си мислех за друго. Ония от отдела се бяха натоварили като панаирджийски мулета, за да покажат каква отговорна и сложна акция провеждат. Нахълтаха в студиата на чифлика, окичени с цялата, по инструктаж, машинария за борба с опасни агенти: уреди за деформация на образа, звукови филтри, лазерни пистолети и какво ли не, макар прекрасно да знаеха, че един добре трениран агент можеше да ги направи за смях с всичкото им снаряжение. Аз бях просто припаднала, след като сестра ми бе стреляла в Клаудия, но те, подобно на автомати, бяха решили, че е необходимо да ми забучат дихателна сонда в носа и устата.
След оная завеса се събудих в Сервиза. Обичайните пациенти и обичайните доктори. Беше малко по-зле от обичайното.
Часове наред ме държаха, като че ли бях болна от хеморагична треска, зад полупрозрачни пердета и ме оглеждаха, сякаш бях някакво рядко животно. Сменяха ми дрехите без предупреждение, по много пъти, понякога на интервали от минути, така че да не мога да предприема каквато и да е маска, при положение че не знам как след малко ще бъда облечена. Разбира се, не обръщаха никакво внимание на моите животрептящи въпроси, докато най-накрая при мен дойде Главният информатор. Беше някакъв образ по риза, очилат и с вид на същество, видяло в живота си повече компютърни екрани, отколкото човешки лица. Естествено, придружаван от свита охранители.
— Сестра ви е вън от опасност — заяви. Бях включила и Мигел в списъка от въпроси, така че тишината по тази точка ме лъхна като леден вятър.
— А Мигел Ларедо? — настоях.
Чиновникът скръсти ръце.
— Загубил е много кръв и в момента е в интензивното отделение. Куршумът не е засегнал сърцето, нито пък важни кръвоносни съдове, но е разкъсал горната част на левия бял дроб. Засега според лекарите животът му е все още в опасност.
Ала само от факта, че е жив, се почувствах дотолкова облекчена, че ми се прииска да подскоча. Но дори не се и усмихнах, вярна на професията си на агент. Нерядко всичко отива по дяволите само заради една неподходяща гримаса, знаех го прекрасно.
В замяна на тази информация трябваше да предоставя своята. Говорих за Клаудия, за Дженс, за онова, което подозирах, че са вършили, и което със сигурност знаех, че са извършили. Също така за Йорик, каквото аз предполагах, че представлява, и за ефекта, който предизвикваше. Тази последна част бе дълга и подробна, защото освен Вера и мен, всички, запознати с чудовищната маска, вече бяха отнесли тайната в гроба. Аз говорех, господинът слушаше и клатеше глава. Не си водеше бележки и си помислих, че ако бях в състояние с думите си да възпроизвеждам образи, щяха да сложат наоколо камери да снимат.
След като инквизицията приключи, ми позволиха да видя Вера.
Беше в подобна на моята болнична стая, но с постови пред вратата. Разбира се, не я пазеха от онова, което можеха да й причинят други, а от това, което тя можеше да им направи. А бе само едно обикновено момиченце, или поне така изглеждаше. Но беше обсебвана от Йорик, което явно ги ужасяваше. Освен това никога не беше ясно кога една маска престава да действа и дали би могла наново да се възобнови. Както и да е, пуснаха ме да вляза. Тя стоеше с наведени очи, скромна, мъничка, на вид напълно беззащитна.
Обзе ме странно чувство, като се озовах пред Вера: нещо като „на ръба на всеобемащото“ — радост и мъка, доверие и подозрение, спокойствие и тревога, всичко това, според Дженс, съществуваше в последните произведения на Шекспир, където той се е опитал да надхвърли границите на театъра и литературата. Спомних си последното, в което бе оставил своя отпечатък, в съавторство с Флечър: „Двамата знатни сродници“. И така, стояхме една срещу друга, облечени в еднакви болнични халати, обединени от донякъде физическата си прилика: знатни или незнатни сродници, които се събират подир дълга раздяла.
След като направихме задължителното, да се прегърнем, изрекохме едно и също едновременно: