— Как си?
И се засмяхме, естествено, защото не знаехме как да продължим тази трагикомична сценка.
— Първо ти — предложих.
— Добре съм. Казаха ми, че спя по дванайсет часа дневно. А ти?
— И аз така. Вече си наясно, за да живееш луксозния живот, трябва да се превърнеш в кучка.
Беше чудесна с онази усмивка от едно време.
— Само че ти не приличаш на такава — добави тя.
— Имаш предвид, че съм се охранила?
— Не, все същата върлина си и…
— „Ръбата“ — допълних, припомняйки една шега на татко по повод моето телосложение. Прониза ме болезнено съмнение. Запитах се какво сестричката ми помнеше за нашите родители в действителност и каква част от спомените й за тях представляваха собствените ми разкази. Така че седнах до нея и взех ръката й в своята.
— Съжалявам за Елиса… Съжалявам много. — Сви рамене, но успя да потисне плача. Изглежда, се опитваше да покаже, че може. — Помниш ли всичко?
— Да — прошепна. — Аз се провалих.
— Не. Ти ми спаси живота. И се държа като истинска професионалистка.
— Оставих се да ме обсеби. Попаднах в капана й.
— Клаудия беше прекалено силна за всички нас.
Но не това бе важното в съзнанието й в момента и докато обръщах внимание на разни глупости без особено значение, подобно на глупачка, пропусках най-чудовищното нещо, с което някога се бях сблъсквала.
— Знаеш ли…? — промърмори. — В началото не исках… да я застрелвам… точно…
Поклатих глава в знак на разбиране. „Не исках да застрелвам нея, а теб“, бе пълното изречение, което тя не се осмели да изрече. Естествено, имала е съвсем друго намерение, докато се е навеждала и е хващала пистолета, но впоследствие го е променила, или по-точно насилила се е да го промени в последния миг с върховна концентрация на волята си.
— Вера, миличка, успокой се. — Прегърнах я и тя избухна в плач. — Интензивната маска се отразява на всичко, не бива да се чувстваш виновна заради това… Собственият ти псином е имал предназначението да пази Клаудия, защото именно тя е била изворът на твоята наслада. Накрая обаче си избрала да спасиш мен, което доказва, че аз, моето съществуване те прави по-щастлива от онова другото. — Не се усмихна, но поне престана да плаче. Целунах я по косата и прибавих: — Освен това е нужно да познаваш усещанията в качеството на жертва на маска. Един добър агент трябва да опита и как боде собственият му ръжен, нали…
Отдръпна се, за да ме погледне с учудени и насълзени очи.
— Един добър агент…?
Потвърдих с глава.
— Ти си добра, но ще станеш още по-добра.
— Не съм убедена, че ще продължа да го правя…
— Рано е да го казваш, не мислиш ли?
Гледаше ме скришом. Опитваше се да се усмихне, ала усмивката й сякаш замираше още неродена.
— Ти не искаше аз да… продължавам…
— Бях объркана, но сега съм наясно. — Махнах косата от челото й и въздъхнах дълбоко. — Вече не си дете. Не се нуждаеш от закрилата ми, Вера. — Още докато го изричах, проумях, че не е така. А в същото време и беше, мислех трескаво. — Или поне не се нуждаеш повече, отколкото аз от твоята. Така че прецени спокойно. Това е собственият ти живот и аз ще те оставя да си го живееш, както намериш за добре. Само искам да ти кажа едно нещо: правиш, каквото правиш, но не го прави заради мама и татко. За любовта, която са ни дали, сме им се отплатили с излишък. Те прекрасно знаят, че никога няма да ги забравим. Сега обаче трябва да ги оставим да си отдъхнат. Прави каквото пожелаеш, но го прави единствено за себе си.
— А ти?
Не допуснах отново грешката да крия собствените си колебания.
— Не знам. Аз също трябва да взема някакво решение.
— Значи сме в едно и също положение. — Усмихна се.
— Да. — Прегърнах я и докато усещах телцето й да поема дъх, сгушено до моето, си дадох сметка, че момиченцето със спукани тъпанчета си е отишло завинаги. Сега бяхме Вера и аз, две отделни жени с различно бъдеще. И нито една от нас нямаше нужда от другата. Двете най-накрая останахме сами.
И именно поради това най-накрая бяхме заедно.
Оставаше просто да раздигнем масата. И това беше, най-общо, впечатлението ми от дните, които последваха, необходимостта да се разчисти ненужното и да се види какво остава. Мигел постепенно се оправяше и въпреки че прекарвахме кратки мигове заедно, бях радостна, че пулсът му става все по-равномерен и погледът все по-уверен. Говорехме малко и никога за бъдещето. Всичко се свеждаше единствено до здравословното му състояние и чак след неговото стабилизиране щях да споделя своите съмнения, надежди, витаещата наоколо сянка на невзетото ми решение.