Но междувременно се наложи да оправям и чужди маси. Клаудия бе оставила много повече загадки, отколкото разрешения, и така постепенно започна да се налага идеята, че Йорик е едно революционно откритие. Единственият свидетел на тази маска, който можеше да каже все пак нещо за нея, бях аз и още преди да ме разкарат от Сервиза, бях посетена от някои големци: Винсент Холия и Стивън Барт от звеното за криминална психология на ФБР във Вирджиния и Жан-Пол Ален от Париж, голям приятел и сътрудник от едно време на Дженс. Чувствах се като панаирджийска маймуна. И повтарях всичко като папагал, освен свързаното със самия Дженс. Новият ни шеф, профайлърът Рикардо Монтемайор, и комисарят за връзка с Вътрешното министерство Гонсало Сесеня ми казаха, че макар за външния свят Дженс вече да е мъртвец, ще му устроят второ погребение.
То се състоя в Барселона, три дни след като излязох от болницата, церемония в тесен кръг, на която изненадващо бях поканена от страна на Сесеня. А още по-изненадващото бе, че аз приех. Взех самолета и постоях смълчана и вглъбена сред величественото гробище, където се намираше гробницата на семейство Дженс. В нея поставиха урната с праха му. И бях сигурна, че тук, под този фриз с изваяния, прилични на театрални маски, е най-подходящото място за неговите останки, кукловод на каменни фигури. Финалната завеса пред господин Пийпълс, който показа на всички, че хората са актьори, че светът е сцена, което бе известно и на един друг човек, живял преди петстотин години. И мислите ми отлетяха към него.
Дженс ми го беше разправял: след написването на последните произведения, в сътрудничество с разни „официални“ автори, кодирайки ритуални ключове, Уилям Шекспир се оттеглил в родното си място, където скоро след това починал. „Доста интелигентно решение: държавата го е елиминирала светкавично, като го е задължила да се затвори в семейния си кръг — коментираше лукаво Дженс. — Аз за щастие нямам семейство и това ме кара да мисля, че не ще могат да ме отстранят толкова лесно. Ще умра, работейки, ще умра на барикадата.“ Припомних си тия думи с надеждата, че равновесието вече е настъпило. Шекспир и Дженс бяха стигнали до края, бяха разкъсани от собствените си творения и бяха останали само като загадка и паметник.
През последните дни си мислих много за Дженс, за Клаудия — на чиято памет Сесеня реши да отдаде закъсняла почит, като разруши чифлика, — е, и за Мигел и Марио Валие, за всичко в тоя луд свят, лишен от дълбоки истини с изключение на удоволствието, където само науката и театърът се опитваха да установят някакво свое правосъдие.
И тогава, в една нощ, взех решението.
А на следващата сутрин се появих в кабинета на Валие.
— Избирам теб — повторих, тоя път още по-твърдо.
Марио Валие стана прав.
— Диана… ти… Какво… Нали обичаше там оня чо…
— Така си мислех — признах му. — Не съм те лъгала. Обичах го. Предполагам, че все още го обичам, само че… Не става дума единствено за предпочитание, единия или другия, Марио, за избор между два начина на живот. Само че аз знам, че не желая оня живот, който той ми предлага.
— А може би се лъжеш.
— Може би.
Изражението на Валие сякаш реагираше на лоша вест, но го чувах как диша тежко и очаквателно. Размахах ръцете си във въздуха.
— Ако ти си променил намеренията си спрямо мен, ще те разбера, наистина. Аз…
— Не, не, не — прекъсна ме. — Важното е да си сигурна в онова, което говориш. Заради раните, които можем да си нанесем един на друг, които ти можеш да нанесеш на самата себе си…
— Не беше лесно това решение, но вече е взето.
И аз се бях изправила. Стояхме един срещу друг, както оня път в неговото жилище, когато започнахме да се целуваме. Сега обаче нямаше целувки, само изпитателни погледи, учудване и едно дълго мълчание. Най-сетне Марио Валие се усмихна.
— По дяволите, как ми свърши работният ден днес, да не повярваш. — Прихнах в отговор на шепнещия му глас. — Най-накрая… може би трябва да поговорим… Имах предвид дали е останала някоя… бутилка шампанско, но май ми се е свършила и бирата. Само вода.
— Тогава вода.
— Мога да кажа на секретарката да отиде да купи…
— Не искам да се напивам преди обяд, моля те, да се чукнем с вода.
Разсмяхме се като малки деца. Отправи се към някакво съседно помещение, което очевидно му служеше за кухничка. Чух дрънченето на чаши. Приближих се до вратата и го видях да сипва студена вода от кана, извадена от отворения хладилник. Беше с гръб към мен и не бе никак трудно да опра в тила му дулото на малкия пистолет, който извадих от джоба на панталона си.