— Част от маската. Вашата филия не е Жертва, както май ви бях споменала, а друга, приблизително същата, но много рядко срещаща се, наричат я Стръв. Наименованието е без значение. Важното е, че за да имам успех, бе необходимо да ви разкажа истината за себе си. Маската за тая филия налага нещата да бъдат заявени открито. Без да се премълчава каквото и да било. Много трудоемка е, изисква дни всичко да се намести както трябва. Аз я доизкусурявах все повече и повече, всеки път, когато се виждахме. И днес реших, че е дошло време за последната атака.
— Всичко, което правиш, е незаконно — повтори Валие с потно чело.
— А къде-къде по-законно е да тровите пациентите си, затова пък…
— Не съм ги тровил! Никога не съм причинявал каквото и да било никому, Диана. Облекчавал съм ужасните им мъки… Те бяха пленници. Дрогираха се със собствените си обсесии! Момче на двайсет години, напълно деградирало от хероина… Жена на шейсет с диагноза рак, която броеше дните си и бе стигнала дотам, че лекарствата, които пиеше срещу болката, не й действаха… Мъж, който малтретираше жена си и изобщо не го вълнуваха нито полицейските предупреждения, нито затворът… Сам ти казах, че съм научил доста неща от ония племена в Амазония, Диана. Не само рецепти за приготовляване на отрови. Те не са като нас! Не се вкопчват в жалкия си живот. От тях се научих да ценя достойнството. Разбрах, че изгубим ли достойнството си, най-разумното е да се сбогуваме с живота…!
— Точно същото си мисля и аз — му отговорих, гледайки го в очите. — Затова смятам, че именно това трябва да направите и вие.
За миг се умълча и също ме погледна. Всичко, което си бяхме казали, се записваше и препредаваше от приемник, който носех на китката, така че, предполагах, съвсем скоро щяха да постановят арестуването му и полицията щеше да се появи в кабинета.
Но Валие нямаше намерение да капитулира. Свали бавно ръцете си с усмивка, като че изобщо не ми вярваше.
— Диана… на какво си играеш с мен? Казваш, че за да ми въздействаш, е било необходимо да разкажеш цялата истина за себе си… но ти не само ми разказа живота си… ти…
— Ръцете на тила, докторе.
— Не. Няма да се подчиня. Опитай се да ме застреляш.
Не свалих пистолета. Валие се усмихна и разпери ръце.
— Аз не съм убиец, Диана. Можеш да си мислиш каквото искаш, но аз зная, че помагам на хората. Преди две години жена ми ме напусна, защото не понасяше работата ми. Смяташе, че съм прекалено отдаден на пациентите си и отделям твърде малко време за нея. Аз я обичах, ала го приех. Разбрах, че мисията в живота ми е да продължавам сам. Да съм в помощ на страдащите…
Знаех какво се опитваше да постигне: както и Воайора, както и много други, търсеше основания за собствения си псином. Нито самотата, нито желанието да помага го караха да убива, а удоволствието от експеримента. Но не смятах да му го обяснявам. Моето удоволствие пък се състоеше в това да го заловя.
— Ти нямаш желание да ми навредиш наистина, Диана… — продължи с широка усмивка, след като се увери, че действително не го застрелвам. Разказа ми за своите чувства… А това са неща, за които човек никога не лъже. Ти ме обичаш, отвори душата си за мен… И то не беше театър…
— Ръцете, докторе — напомних му отново. — На тила.
— Това също не е театър. — Без да обръща внимание на предупрежденията ми, бръкна бързо в един кашон до себе си. Пистолетът, който измъкна оттам, беше по-голям, въпреки че на такова разстояние това не бе от значение. — Ти няма да ме застреляш. Ти ме обичаш. А аз знам много добре стойността на собственото си достойнство…
Когато навря дулото в устата ми, направих Завеса.
Маската на Завесата е подходяща за противопоставяне на брутални действия от страна на филиите Жертва и Стръв. Състои се в изобразяването на интензивни контрасти с жестове и глас и внезапното им прекратяване, сякаш се спуска завеса. Опасявах се от подобна реакция, поради което се бях облякла по този начин: черна блуза, бели панталони, черни обувки, всичко отговаряше на приложената техника. Според Дженс ключовете й бяха заложени в „Двамата знатни сродници“: в единоборството между двете главни действащи лица за една жена. Това, че Шекспир бе приключил творческия си път с маската Завеса, бе послужило за удачна метафора от страна на Дженс.
Разтворих ръце, събрах ги, изстенах с колкото се може по-дрезгав глас и сплетох пръсти пред лицето си, след което го отметнах назад. Беше лесно. Валие се отдръпна разтреперан. Протегнах ръка и той пусна в нея пистолета си. Все още продължаваше да е под въздействието на маската, когато чух уплашените възгласи на секретарката и видях вратата на кабинета да се отваря и да пропуска полицаите. Марио Валие позволи да му сложат белезниците без протести, като не откъсваше погледа си от мен.