— Никога. — Адриана тръсна енергично глава, но внезапно замълча, разколебана, след което тихичко добави: — Е, може би в единични случаи…
— Ето, виждаш ли. Значи все пак може и да грешат. Не се тревожи, докато се усетиш, и се връщам.
На излизане й изпрати целувка.
Неочаквано всичко приключи.
— Готово. Беше много добре. Благодарим ти, Лени.
Изненадана от внезапния завършек, тя примигна.
Даде си сметка, че бретонът й е залепнал от потта по челото. Въпреки че беше разсъблечена, топлината от двата прожектора я задушаваше. След миг ги угасиха, оставяйки две виолетови огънчета в очите й — два въглена като зениците на дявола. Потърка ги и отново примигна, като се опитваше да привикне с оскъдната светлинка на страничните лампи.
Седналият мъж се изправи и сдържано се усмихна.
— Можеш да се обличаш. Свършихме.
— Какви са шансовете? — предпазливо попита Олена, докато закопчаваше блузата си. Не обичаше излишните въпроси, но бе прекалено нетърпелива да разбере резултата, пък и човекът пред нея бе толкова мил, че предразполагаше и й вдъхваше доверие.
— Не мога със сигурност да кажа, миличка. Кандидатките са много, а и още не сме с ясна концепция. Но ти ни хареса. Имаш присъствие пред камерата, излъчваш естественост и непринуденост.
Този коментар я възхити.
— Благодаря ви. Кога да очаквам отговора ви?
— След края на лятото. Септември или най-късно октомври. Имаме ти данните, така че ще ти се обадим, щом… Добре ли си?
— Да, малко… — Изведнъж се почувства замаяна. Затвореше ли очи, виждаше силните прожектори, смешните маски, обектива на камерата и всичко се завихряше около нея.
Представи си, че те дрогират.
Пое дълбоко въздух, направи няколко крачки и пространството наоколо си дойде на мястото. Успокои се. Никой не я бе дрогирал. Дори не й бяха предложили вода. Само й беше горещо. Усмихна се и пое салфетките, които й поднесе другият, който почти не бе отронил и дума. Бе ги взел от кутия върху стъклена масичка, на която имаше и някаква книга. Докато бършеше потта си, от любопитство разчете заглавието й: „Комедия от грешки“, от Уилям Шекспир. Това за пореден път я убеди, че единственото, което ги интересуваше, бе спектакълът и сцената.
— Ако искаш, мини през банята, преди да си тръгнеш — предложи оня, с когото разговаряха.
— Не, благодаря, добре съм…
Наистина беше добре. Все по-добре и по-добре. Стиснаха си ръце за довиждане и щом излезе под жаркото слънце и морския бриз, главата й се проясни. Не знаеше защо, но имаше предчувствието, че ще успее.
Докато вървеше към спирката на автобуса, извади телефона си и изпрати съобщение на Адриана: „Не ме отвлякоха“, написа. У дома Адриана се направи на ядосана от приповдигнатото настроение на приятелката си, но после и двете започнаха да се шегуват. И понеже Олена тази вечер не бе на смяна в дискотеката, вечеряха заедно и вдигнаха тост за бъдещето й на актриса.
Едва по-късно, останала сама в тясната си стаичка, преди да заспи, си спомни за една несъществена, но много любопитна подробност.
Мъжът, с когото през цялото време на сесията разговаряха, накрая я нарече Лени. Бе сигурна, че няма откъде да знаят галеното й име… Или грешеше?
Разрови се внимателно в паметта си, но в края на краищата реши, че такава дреболия е без значение, и докато разсъждаваше по въпроса, заспа.
I. Начало
1
Мадрид
Сега
Мъжът изглеждаше толкова нормален, че чак ми се стори опасен.
Къщата му, или поне тази, в която ме заведе и ми каза, че е негова, оставяше същото впечатление за прекомерна нормалност: соларни панели, миниатюрна градинка и високотехнологична система за сигурност, на тиха улица в Падуа, един от многото квартали в покрайнините на Мадрид, създадени да поберат излишеството от хора и сгради. Вътре миришеше на чисто и бе много подредено, което също силно ме впечатли. Беше ми казал, че живее сам, а такава чистота за сам мъж си бе направо обезпокоителна.
— Влизай, разполагай се удобно — покани ме той, докато програмираше на клавиатурата блокирането на входа.
— Благодаря.
— Нещо за пиене? Предпочитания? — усмихна се и разпери ръце. — Вкъщи не държа алкохол.