Беше вертикалната тръба на перилата.
Вертикалната тръба, около която се виеше стълбата за нагоре.
Горният етаж. Нещото бе там. Нещото, което той не искаше да виждам. Разковничето бе на втория етаж. Трябваше да направя всичко възможно действието да се премести там.
— Скучно ли ти е? — попита.
— Нищо подобно. За мен е удоволствие да гледам картините ти.
Почервеня от моя сарказъм, но продължи да пие, без нищо да добави.
Нямаше да тръгна натам сега веднага, разбира се. Вече беше захапал въдицата, трябваше да изчакам желанието му да се разгори, да назрее само. Аз обаче имах нужда да знам, и то колкото се може по-скоро, че не съм сбъркала човека. Всякаква сексуална инициатива от моя страна би била неуместна. Ако аз направех първата крачка, желанието му щеше да се изпари и никога нямаше да ме качи горе, нито да ми разкрие тайната си. Обмислих всичко светкавично и прибягнах до драстична мярка.
— Съжалявам, но трябва да вървя.
Оставих парите на масата и станах, взех си якето и започнах да го обличам.
— Нали каза, че имаш един час на разположение — вяло възрази мъжът.
— Да, но размислих. — Извърнах глава, под претекст, че съм забравила и търся да видя къде съм си оставила чантата. Първо обаче си закопчах якето, повъртях се малко и чак тогава си взех чантата. Докато прекосявах хола, вдигнах ръка и я поставих на чантата, като че се канех да я отворя, но само свих рамене. — Съжалявам, може би друг път. Довиждане.
Всеки мой жест бе точно пресметнат. Специалистите, обучаващи агентите примамки, наричат това „танц“, защото отделните движения не водят до нищо конкретно, а взаимно се парират, също като препирните между Петручио и Катерина. Нещо характерно за мизансцена по време на жертвоприношения. Целта ми бе да засиля желанието у него и да го накарам да премине към действие, колкото се може по-бързо.
Запътих се към изхода. Спрях.
— Има ли наблизо спирка на метрото?
— Да, в края на улицата.
— Благодаря.
Изглежда, се бях провалила. Оставяше ме да си тръгна. Чаткането на токчетата ми в посока към изхода ми прозвуча като тъжно тиктакане.
И точно тогава, най-сетне, чух зад себе си гласа му.
— Чакай.
Спрях, обърнах се и го погледнах.
Беше се изправил и се усмихваше, а лицето и челото му бяха силно побледнели.
— Аз… все пак бих искал да свършим нещо.
— Казах ти, че трябва да си ходя.
Бе извадил портфейла си.
— Колкото повече, толкова повече… нали така каза? — И постави още една банкнота върху останалите. Престорих се, че отстъпвам. Усмихна се. — Ела, искам да видиш нещо.
Тръгна към стълбата и се заизкачва нагоре.
2
На този етаж обзавеждането беше горе-долу същото: всичко бе в бяло, безупречно чисто и старинно. Безвкусна репродукция, изобразяваща средновековен рицар, висеше на гипсова колона. Две срещуположни врати водеха вероятно към спалните. Той отвори дясната, остъклена и на правоъгълници, и осветлението вътре се запали автоматично.
— Това е моята спалня — каза. — Влизай.
Беше толкова чисто, че тутакси я оприличих на операционна зала. Леглото бе изпънато и гладко като мислите в главата на мъртвец. Мебелировката се свеждаше до скрин, върху който нямаше нищо, и гардероб с електронно отваряне, също бели. Над скрина имаше огледало — първото и единственото, което до тоя момент виждах в тази къща, без рамка, с ръбове, скосени във фасет, така съвършено изпълняваше предназначението си, че би отразило и образа на призрак. Заоблени алуминиеви щори преграждаха изхода към нещо, което вероятно бе тераса.
— Как ти се струва? — попита мъжът.
— Не знам — отвърнах аз, напълно искрено. — Във всеки случай си далеч по-подреден от мен.
Хоакин се изчерви като домат.
— Да, имаш право. Обичам реда. До крайност. — Обърна се към гардероба, бе четирикрилен. И започна да набира кода.
— Да се разполагам ли?
— Не, почакай — отговори.
Усещах нещо в тази атмосфера, което ме притесняваше, макар да не знаех какво. Нямаше да се изненадам, ако не откриех нищо религиозно в неговото „убежище“, тъй като това би означавало да приема, че съзнанието му е стигнало до това ниво. Но цялата тая белота и мирис на стерилност ми говореха, че съществува тясна връзка между него самия и „декора“, сред който живееше. А това някак не се връзваше с профила на Жертвоприносителя. Освен това се оказа, че все пак има нещо религиозно — в ъгъла, точно над лаптопа върху сгъваема поставка до спалнята, стояха две картинки, сложени така, че който е на леглото, да ги вижда. Докато Хоакин набираше кода на гардероба, ги разгледах. Бяха репродукции на старинни картини, изобразяващи жени светици: едната гола, на колене, между две дървени колела със забити в тях ножове, на път да я накълцат като месо за наденица, а другата по туника, завързана за дървен уред за изтезаване. Естествено, по лицата и на двете не се четеше особена радост.