— Любопитното е — каза мъжът, — че днес следобед бях в „Орлеанс“ да взимам интервю за моята страница, а срещнах теб…
— Случайностите в живота.
Точно така ми каза, „Орлеанс“. „Орлеанс“ беше клуб-дискотека, от долнопробните, който наскоро бе преустроен, за да стане още по-безвкусен, в някакво подобие на средновековен стил, с разноцветни стъкла на прозорците и русоляви момичета от Източна Европа, свенливо свеждащи очи към пода, но иначе се правеха на много печени. Пускаха и външни момичета, стига да се държат прилично. Затова реших с него да завърша обиколката си, а и защото бе едно от местата, които може би се посещаваха от Воайора. Тъкмо бях седнала на бара и си бях поръчала някаква Мешавица под името „Жарава“, когато господинът с рибешките очи се приближи до мен и ме попита дали познавам някой си англичанин на име Талбът. Обясни ми, че бил дизайнерът на декорацията на това заведение и че имал среща с него, за интервю. Слушайки го, направих няколко движения и реакцията му ме накара да го заподозра, че е вероятният любител на жертвоприношения. Реших да му дам възможност. Обсебих го, докато му предлагах „ценоразписа за моите услуги“. И той ме покани в дома си.
Така че сега бях тук, вратата на гардероба се плъзна безшумно и той, с гръб към мен, продължаваше да говори:
— Искам да кажа, че те познавам едва от час… Жена си познавах от цели осем години, когато най-сетне се осмелих да й говоря за такива неща…
— Омъжените жени не познават мъжете си. Това съм си го изяснила отдавна — отвърнах.
— Не знам… — Навря мощното си тяло наполовина в гардероба. Показаха се черни сака, подредени като в траурна агенция. — Тя беше добър човек, наистина… Нищо лошо не мога да кажа. Много добър човек, обаче… не ме разбираше. Без съмнение ти… ти, изглежда, ме разбираш и не мога да си го обясня как…
— Карай, благодаря ти. Може би не съм чак толкова добричка.
Наведе се, за да вземе нещо. От другия край на леглото не можех да разбера какво. Чувах го някак приглушено поради мъката в гласа му.
— Жените сте много любопитни… Щом ви видим, и тутакси ставаме неузнаваеми. Могат да минат години живот по определен начин и изведнъж идва някоя жена… и всичко се променя. Нещата излизат наяве… — Изпълзя изпод някакъв рафт като костенурка и се извърна. Държеше нещо в ръцете си. — Напълно. От горе до долу. И тогава човек започва да прави неща, които никога не е и предполагал, че може да направи.
Остави товара си върху изпънатото легло, където той изглеждаше още по-комичен и не намясто. Бе кутия за обувки марка „Бедфорд“, мъжки, цялата черна, с емблема златна шпага отстрани. Сложи ръце отгоре й, като че вътре бе скрит Свещеният Граал, навлажни с език пресъхналите си устни и каза:
— Ти си знаеш за себе си, но когато случайно те видях да минаваш през клуба днес следобед, си помислих… че съм те познавал цял живот. Беше някакво вътрешно усещане. И после, като те заговорих, това се потвърди.
Бях толкова разсеяна, взирайки се в кутията, че бях спряла за миг да го слушам. Погледнах го.
— За първи път си ме видял, докато минавах?
— Да, в гръб. Мисля, че отиваше до тоалетната. — Засмя се, както отваряше кутията с две ръце, тържествено, сякаш изпълняваше някакъв ритуал. — Даже нямаше нужда да виждам лицето ти. Това, което ти казах, вече го знаех.
Подобно привличане от пръв поглед никак не се връзваше с представата ми за любителите на жертвоприношения. Това ме изправи на нокти. Опитах се да си спомня каква бе пътеката към тоалетните в „Орлеанс“: разположението на лампите, да видя контраста на черните ми дрехи върху мрачния фон… А какво имаше в дъното? Дамската част. Вратата стоеше… отворена? И вътре всичко бе бяло? Осветено? Силуетът ми трябва да се е очертавал ясно. Черно върху бяло. Коженият панталон е лъщял, изопнат по бедрата ми…
Докато си мислех за всичко това, мъжът извади от кутията първия нож.