— Мои са — каза. — Колекционирам ги.
Кимнах, но вече не можех да се съсредоточа върху думите му: ослепителната белота на стаята, досущ като в баня, снимката на властната дама, смешното, твърде битово присъствие на кутията за обувки, в която криеше съкровените си тайни, желанието, характерно за неговия психопрофил… Всички тия подробности сами по себе си и поотделно бяха допустими за образа на Жертвоприносителя, но в своята съвкупност вече бяха присъщи на друг, доста по-различен типаж.
— Уплаши ли се? — попита той, галейки ножа.
— Не. Всичко си е напълно в реда на нещата. Какво по-нормално от това да платиш, за да легнеш с някое момиче, и после да си извадиш кутията с ножовете.
Зачервеното лице на мъжа се изду от нещо като изригващ смях или напън за повръщане, но веднага след това си възвърна сериозното изражение и погледа на умоляваща риба.
— Моля те, не се плаши. Само ги колекционирам. Някои от тях са уникални, истинско бижу. Като този например. Погледни, това е „Съмърсет“, с дръжка от палисандрово дърво и острие от сплав молибден и ванадий. Името му е Червената роза, всички са номерирани… Този пък е Бялата роза, дръжката му е от рог на елен с инкрустации от слонова кост…
— Впечатлена съм — казах, но той не се усмихна. Докато редеше „бижутата си“ едно до друго върху леглото, лицето му бе зачервено и потно. Стоманените остриета отразяваха силната светлина от тавана.
— Ще ти кажа какво трябва да направиш. И ще ти платя още, ако желаеш.
Пъхна ръката си в кутията, но този път извади оттам не нож, а кълбо тънка розова връв.
Всякакви видове въжета и въженца можеха да се очакват от любителите на жертвоприношения и, съвсем естествено, Воайора трябваше да използва такива. Само че мъжът срещу мен не беше от тази филия и сега вече бях сигурна в това. Бях го вкарала в грешна категория. Не ми се случваше за първи път, особено когато се касаеше за сходни типажи, и вътрешно се упрекнах, че не се бях уверила, преди да хвърля стръвта.
— Ще ти платя колкото искаш — повтори мъжът. Две едри капки пот се изтърколиха по челото му, докато вадеше последния предмет — малка ролка тиксо. Всичко в кутията изглеждаше непипано от много време. — Само трябва да правиш каквото ти кажа…
Отнякъде в къщата иззвъня телефон и двамата трепнахме, сякаш се събуждахме от сън. Но звъненето спря.
— Включил съм прекъсвачите. — Хоакин Рибешко око изкриви устни в някакво подобие на усмивка. — Никой не може да ни безпокои, докато… Хей, къде тръгна?
Възползвах се от паузата, за да нарамя чантата си и да се запътя към вратата.
— Ами, аз… Мисля си… Това не е за мен, Хоакин — отвърнах, давайки си вид, че съм разтревожена.
— Казах ти да не се плашиш… Не е каквото си мислиш. Остави ме да ти обясня…
Забелязах, че се ядоса, и реших да изчакам.
— Добре — съгласих се: — Но не ти обещавам нищо.
— Уверявам те, че няма нищо лошо.
— Не съм казала, че има.
— Нека да ти обясня… Ако позволиш… — Устата му бе пресъхнала, а езикът — залепнал за небцето. — Аз съм добър човек. А в това няма нищо лошо. Сега ще разбереш…
Аз вече го разбирах, и то прекалено добре. Поставянето на ударението върху думите „добро“ и „лошо“ бе типично за репликите на представителите от филията Отблъскване. Подобни хора изпитват удоволствие от ярките контрасти: безупречна чистота и картини с мъчения, кутии за обувки и ножове. Дженс ги сравнява с Жана д’Арк от трилогията „Хенри VI“, една от първите творби на английския драматург. Жана, героинята на Шекспир, е образ, изтъкан от контрасти: тя е и воин, и крехка девойка, развратница и светица, нещица и спасителка. Дори самият крал Хенри е типичен пример за Отблъскване. Разбира се, нищо от онова, за което мъжът говореше, нямаше общо с морала: просто бе израз на неговата същност, изгарящо желание, искрящо от очите му.
— Не искам да се събличаш… Остани си така… както си.
— Добре.
— Тогава… с това въже… ще ми завържеш ръцете и краката.
— Да.
— После ще вземеш Червената роза и… ще ме бодеш… Аз ще ти кажа къде… Моля те, не се смей…
— Не се смея.
— Няма да го забиваш дълбоко… само малко, колкото… да ме заболи… — Гласът му стана суров, с нотка на обида. — Моля те, не ми се смей!
— Не ти се смея.
Дори не се бях усмихнала. Дженс би казал, че той търси да открие онази насмешлива и подигравателна страна на типажа Отблъскване, че думите му са насочени към „кутията за обувки“, скрита дълбоко в собственото му съзнание, но всъщност, разбира се, бяха отправени към мен. Уплаших се да не последва вътрешен разпад и извърнах очи да не го гледам.