Скарпета не коментираше.
— Импулсивна. Такава си ти, пристигаш изведнъж без предупреждение. Нервен тип. Но сангвиничен.
Той усети вкуса на думата „сангвиничен“, която в средновековната медицина означавала, че кръвта има доминираща роля сред всички телесни течности. Сангвиничните хора се смятаха за весели и оптимисти. В момента тя не бе нито едно от двете.
— Казваш, че не докосваш ръцете. Като обяснение защо не си хапал ръцете на жените, които си клал — изрече безапелационно Скарпета.
— Ръцете са умът и душата. Не бих наранил израза на онова, което освобождавам у моите избраници. Само облизвам ръцете.
Сега вече се опитваше да я отврати и унижи, но тя още не бе свършила с въпросите.
— Не си хапал и ходилата им — напомни му тя.
Той сви рамене, играеше си с кутията от пепси-кола.
— Стъпалата не ме интересуват.
— Къде са Джей Тали и Бев Кифин?
— Изморих се.
— Защо защитаваш брат си, като знаеш как се е отнасял с теб през целия ти живот?
— Аз съм моят брат — произнесе уморено той. — Което значи, че след като си открила мен, става безсмислено да намираш и него. Вече съм много изморен.
Жан-Батист Шандон започна да разтрива стомаха си и да криви очи.
— Мисля, че се разболявам.
— Нямаш ли какво повече да ми кажеш? Ако е така, си тръгвам.
— Аз съм сляп.
— Ти си симулант — отвърна Скарпета.
— Ти ми отне физическото зрение, но не и преди да те видя. — Той докосна острите си зъби с език. — Помниш ли красивата си къща с душа в гаража? Когато се върна от местопрестъплението на пристанището в Ричмънд, ти влезе в гаража да се преоблечеш и дезинфекцираш и се изкъпа под душа там.
Тялото й се стегна от гняв и унижение. Наистина бе ходила да оглежда един разложен труп, открит в товарен контейнер. После мина през обичайната процедура: свали защитното облекло и ботушите, завърза ги в плътна пластмасова торба, сложи я в багажника и се прибра вкъщи с колата. Вече в гаража, който определено не бе обикновен гараж, хвърли облеклото от местопрестъплението в мивка от неръждаема стомана с индустриален размер. После се съблече и влезе под душа, тъй като не искаше да внася смъртта в къщата си.
— Малките прозорчета на вратата на гаража. Много приличат на малкото прозорче в килията ми — продължи той. — Видях те.
Отново видя блуждаещите му очи и рибешката усмивка.
Езикът му кървеше.
Ръцете на Скарпета бяха студени и тя почти не чувстваше краката си. Косъмчетата по ръцете и тила й настръхнаха.
— Гола. — Той усети вкуса на думата и засмука езика си. — Гледах те как се събличаш. Видях те гола. Такава радост, като хубаво вино. Тогава ти беше бургундско, заоблено и твърдо, сложно, което се пие, не се отпива на малки глътки. Сега вече си бордо, защото когато говориш, си по-тежка, разбираш ли? Не физически, не ми се вярва да е физически. Трябва да те видя гола, за да мога да определя. — Той притисна ръка към стъклото, същата ръка, която бе мачкала човешки същества и ги бе превръщала в пихтия. — Червено вино, естествено. Ти винаги…
— Стига толкова! — изкрещя Скарпета. Яростта разкъса камуфлажната обвивка като бесен глиган. — Млъквай, жалко гнусно лайно! — Тя се наклони към стъклото. — Няма да те слушам как мастурбираш с приказки. Това не ме интересува. Пет пари не давам, че си ме видял гола. Да не мислиш, че ме е страх да чуя как дрънкаш за воайорските си изпълнения и какво мислиш за тялото ми? Да не мислиш, че ми пукаше, когато те ослепих, докато размахваше проклетият чук към мен? Знаеш ли кое е най-хубавото от всичко, Жан-Батист Шандон? Ти си тук заради мен. Е, кой победи? И не, няма да се върна тук, за да те умъртвя. Ще го извърши някой непознат. Както ти беше непознат за онези, които уби.
Жан-Батист рязко се обърна към бялата телена мрежа зад гърба си.
— Кой е там? — прошепна той.
Скарпета затвори черната телефонна слушалка и се отдалечи.
— Кой е там? — изкрещя той.
100.
Жан-Батист изпитваше привързаност към белезниците. Масивните стоманени гривни около китките му бяха пръстени с магнетична сила. Тази сила преминаваше у него. В момента бе спокоен, дори приказлив, докато Ейбръмс и Уилсън го ескортираха по коридорите и спираха при всяка стоманена врата, за да покажат пропуските с имената си през малките стъклени прозорчета. Полицаят от другата страна освобождаваше електронната заключалка и пътуването продължаваше.