— Тя много ме разстрои — каза той с мекия си глас.
— Не знам защо изобщо е дошла да види боклук като теб — отвърна Ейбръмс. — Ако някой трябва да бъде разстроен, то това е тя, след онова, което си се опитал да извършиш. Четох за него. Знам всичко за скапания ти живот.
Ейбръмс допускаше непростима грешка да се поддава на чувствата си. Той мразеше Жан-Батист. Искаше му се да го нарани.
— Вече съм спокоен вътрешно — промълви той смирено. — Но ми е лошо.
Надзирателите спряха пред поредната врата и Ейбръмс показа пропуска си на стъкленото прозорче. Преминаха през вратата. Жан-Батист отвръщаше лице от всеки надзирател, който ги пропускаше да минават все по навътре в затвора, и се взираше в пода.
— Аз ям хартия — призна Жан-Батист. — Мой нервен навик, а днес изядох доста хартия.
— Сам си пишеш писма? — продължи с фалшива любезност Ейбръмс. — Нищо чудно, че прекарваш толкова време на тоалетната чиния.
— Вярно е — съгласи се Жан-Батист. — Но този път е по-зле. Чувствам се отпаднал и стомахът ме боли.
— Ще ти мине като на куче.
— Не се притеснявай. Ако не ти мине, ще те пратим в лечебницата — този път се обади Уилсън. — Ще ти направят клизма. Може да ти хареса.
В отделение „А“ гласовете на затворниците кънтяха в помещенията от бетон и стомана. Шумът бе влудяващ и Жан-Батист изтърпяваше този тормоз през всичките месеци само благодарение на решението, което взимаше, дали да ги слуша или не. Ако не свършеше работа, заминаваше за Франция. Но днес щеше да предприеме пътуване до Батън Руж и да се свърже отново с брат си. Той е брат си. Тази мисъл го обърка.
Когато бяха заедно, Жан-Батист изживяваше съществуването на брат си отделно от съществуването на Жан-Батист.
Когато бяха разделени, Жан-Батист се превръщаше в своя брат и ролите им се сливаха в един прекрасен акт. Жан-Батист хващаше жената и тя го желаеше, вероятно отчаяно. Правеха секс. След това той я освобождаваше за екстаза и когато той свършваше и тя станеше свободна, той вече бе хлъзгав от кръвта й, а езикът му бе изтръпнал от вкуса на солената й сладост и металната нотка на желязото, което му бе нужно. По-късно зъбите понякога го боляха и той масажираше венците си с все сила.
Килията на Жан-Батист вече се виждаше и той хвърли поглед към вътрешността на контролната кабина, където днес бе седнала жена. Тя представляваше трудност, но не непреодолима. Никой не можеше да наблюдава всички дейности през цялото време и докато Жан-Батист преминаваше бавно, много бавно и се държеше за стомаха, тя го удостои само с бегъл поглед. Ранният следобед принадлежеше на Звяра. Сега той имаше посетители в специална килия в другия край на отделението — доста по-цивилизовано място за посещения на роднини и духовници. Тъй като през последните три часа там влизаха и излизаха посетители, жената в кабината трябваше да си отваря очите на четири, в случай че Звяра се опита да избяга. Защо не? Нямаше какво да губи.
Вратата на специалната килия бе изработена от метални пръти, позволяващи на надзирателите да следят всяко движение на Звяра в помещението, за да са сигурни, че няма да нарани натъжените състрадателни хора, дошли да го посетят. Звяра погледна към Жан-Батист точно в момента, когато жената от кабината отключи вратата на килията му и Ейбръмс и Уилсън му свалиха белезниците.
Звяра нададе вик и сграбчи решетките на специалната кабина. Крещеше, ругаеше и подскачаше. Цялото внимание моментално се насочи към него и Жан-Батист сграбчи Ейбръмс и Уилсън за дебелите кожени колани и с върховно усилие ги вдигна от земята. Виковете им на шок и ужас се сляха с разтърсващия, оглушителен шум от отделението, когато Жан-Батист ги блъсна в бетонната стена вляво от масивната врата, докато я притваряше така, че да не се заключи. Ослепи ги с дългия отвратителен нокът на палеца си и магнетизираните му ръце прекършиха вратовете им. Докато лицата им придобиха сиво-синкав оттенък, дишането им вече бе спряло. Жан-Батист ги уби, почти без да пролива кръв, с изключение на кървенето от очите им и раната на главата на офицер Уилсън.
Той свали униформата на Ейбръмс и я облече. Направи го за секунди, нахлупи ниско над лицето си черната шапка и сложи очилата на мъртвия мъж. Измъкна се от килията и затръшна вратата след себе си — още едно издрънчаване на метал — докато Звяра се бореше с полицаите вече далеч от него. Бяха го напръскали със спрей в лицето, и това го накара да се съпротивлява и да крещи още повече, този път искрено.