— Прави каквото ти казвам. Приготви лодката — заповяда той, — за да се оправя с него.
— И как според теб ще стане това? — попита спокойно Бев, доволна и успокоена от лудостта, на която бе свидетел.
— Вече ти казах. Той ще ме намери — отвърна Джей с пулсираща от болка глава. — Той не може да живее без мен. Даже не може да умре без мен.
103.
Късно следобед Скарпета седеше на петнайсети ред в самолета със схванати крака. Вляво от нея едно малко момче — русо, симпатично хлапе с шини на зъбите — издърпваше унило карти от едно тесте върху табличката пред него. Вдясно до прозореца един много пълен мъж, вероятно над петдесетте, пиеше водка с портокалов сок. Непрекъснато повдигаше огромните си очила с метални рамки, които й напомняха за Елвис. Дебелият мъж разгръщаше шумно страниците на „Уолстрийт Джърнъл“, като периодично поглеждаше към Скарпета, явно с надеждата да я заговори. Тя не му обърна внимание.
Момчето издърпа друга карта и я сложи с лицето нагоре върху подноса.
— Кой печели? — попита го усмихнато Скарпета.
— Няма с кого да играя — отвърна хлапето, без да вдига поглед.
Вероятно бе десетгодишно. Беше облечено с джинси, избеляла фланелка със Спайдърмен и маратонки.
— Трябва да имаш поне четиридесет карти, за да играеш — добави то.
— Значи в такъв случай аз не ставам.
То извади една пъстра карта с изрисувана на нея страшна брадва.
— Виж, ей тази ми е любимата. „Брадвата на отчаянието“. Хубаво оръжие за чудовище, носи хиляда точки. — Момчето хвана друга карта, наречена „Нападателя с брадва“. — Много силно чудовище с брадва.
Тя разгледа картите и поклати глава.
— Съжалявам! Много е сложно за мен.
— Искаш ли да те науча?
— Сигурно няма да мога. Как се казваш?
— Албърт. — Момчето продължаваше да тегли карти от купа. — Не Ал — поясни то. — Всички си мислят, че могат да ме наричат Ал. Но името ми е Албърт.
— Радвам се да се запознаем, Албърт. — Тя не каза своето.
Съседът на Скарпета се извърна към нея и притисна с рамо ръката й.
— Не ми звучите като да сте от Луизиана — обади се той.
— Не съм — отговори Скарпета и се отдръпна от него, полузадушена от одеколона, с който сигурно се бе наплескал, когато я вдигна от мястото й, за да иде до тоалетната.
— Излишно беше да ми го казвате. Достатъчни са ми една-две думи и вече знам. — Той отпи от водката с портокалов сок. — Нека позная. И Тексас не е. Не приличате много на мексиканка. — Той се ухили на шегата си.
Тя продължи да чете статията за структурна биология в списание „Сайънс“ и се почуди кога този човек ще схване не особено тънкия й намек и ще я остави на мира.
Скарпета рядко разговаряше с непознати. Когато го правеше, обикновено на втората минута вече я питаха накъде пътува и защо, и изразяваха учудване от тясната й специализация. Обяснението й, че е лекар, не пресичаше въпросите им, ако кажеше, че е юрист — също, а ако споменеше и двете, последствията бяха направо тежки. Но ако продължеше с обяснението, че е съдебен патолог, това означаваше да съсипе пътуването си.
Веднага се подхващаше темата за Джон Бенет Рамзи, О. Джей Симпсън и други мистериозни случаи и съдебни грешки, и Скарпета се набутваше сама в капана, заклещена на мястото си на девет хиляди метра височина. Имаше и друг вид непознати, които не се интересуваха какво работи, а искаха да я видят отново на вечеря или за предпочитане на питие в хотелския бар, което можеше да я отведе в хотелската им стая. Подобно на пийналия льохман, седнал от дясната й страна, те зяпаха тялото й, вместо да слушат биографията й.
— Струва ми се, че четете някаква адски сложна статия — изтърси той. — Предполагам, че сте учителка по нещо.
Тя не отвърна.
— Виждате ли, бива ме да отгатвам. — Той примижа с очи и щракна с пръсти, сочейки към лицето й. — Учителка по биология. Днес децата не ги бива за нищо. — Вдигна питието си и разклати кубчетата лед в пластмасовата чаша. — Чудя се как издържате с тях, честно казано — продължи той, явно решил, че е учителка. — Освен това дори не се замислят, ако решат да донесат оръжие в училище.