Тя усещаше подпухналите му очи върху себе си, докато продължаваше да чете.
— Имате ли деца? Аз имам три. Всичките са тийнейджъри. Трябва да съм се оженил на дванадесет години. — Той се разсмя и във въздуха се разхвърчаха слюнки. — Ще ми дадете ли визитната си картичка, в случай че ми потрябват уроци, докато и двамата сме в Батън Руж? Самолет ли сменяте или отивате дотам? Аз живея в центъра, казвам се Уелдън Уин. Добро име за политик, а? Представяте ли си как ще звучат лозунгите на кампанията ми, ако се кандидатирам?
— Кога кацаме? — попита я Албърт.
Тя погледна часовника си и се усмихна насила, шокирана да чуе името Уелдън Уин.
— Остава още малко — отвърна на момчето.
— Да, мадам, представям си плакатите из цяла Луизиана: „С Уин печелите“. — Намига й той.
— Мисля, че нямате шанс, ако на изборите се състезавате с жена — отвърна Скарпета, без да вдига поглед от списанието, давайки си вид, че не знае, че Уелдън Уин е федералният прокурор, от когото Ник Робилард й се беше оплакала.
— Ами! Никоя жена не може да ми се опре.
— Разбирам. И какъв политик сте? — не издържа Скарпета.
— В момента съм политик само духом, красива госпожо. Аз съм федералният прокурор на Батън Руж.
Той млъкна, като остави тежестта на поста му да бъде асимилирана, допи водката с портокалов сок и проточи врат, оглеждайки се за стюардесата. Щом я съзря, вдигна ръка и щракна с пръсти.
Не можеше да е чиста случайност, че Уелдън Уин бе седнал точно до нея в самолета, докато тя случайно пътуваше, за да помогне в разплитането на съмнителна смърт, която по думите на д-р Лание случайно е попаднала в обсега на вниманието на Уелдън Уин, и то тъкмо след като случайно току-що е напуснала Жан-Батист Шандон.
Тя се опитваше да си обясни как Уин е имал време да се засече с нея в Хюстън. Може вече да е бил там. Нямаше абсолютно никакви съмнения, че той знае коя е и защо пътува с този полет.
— Имам си едно убежище в Ню Орлиънс, много уютно местенце във Френския квартал. Можете да ми дойдете на гости, докато сте наоколо. Ще прекарам там няколко нощи, имам работа с губернатора и някои от момчетата. Ще се радвам да ви разведа лично из столицата, да ви покажа дупката от куршума в колоната, до която е бил застрелян Хюи Лонг.
Скарпета бе запозната с всичко около сензационното покушение на Хюи Лонг. Когато случаят бе отворен наново в началото на деветдесетте, резултатите от подновеното разследване бяха дискутирани на различни академични форуми по криминалистика. До гуша й дойде от надутия Уелдън Уин.
— За ваше сведение — натърти тя, — така наречената дупка в мраморната колона не е била причинена от куршум, предназначен за Хюи Лонг, а е по-скоро дефект в камъка или издълбано копие на дупка от куршум за привличане на туристи. Между другото — продължи тя, а очите на Уин угаснаха и усмивката му замръзна, — парламентът е реставриран след покушението и мраморните панели именно на тази колона са били махнати и никога повече не са връщани на оригиналното им място. Учудвам се, че прекарвате доста време в столицата на щата, а не знаете всичко това.
— Леля ми трябва да ме посрещне на летището и ако самолетът закъснее и нея я няма, какво ще стане? — обърна се Албърт към Скарпета, сякаш двамата пътуваха заедно.
Загубил бе интерес към картите за игра, които бяха струпани на спретната купчинка до син мобилен телефон.
— Знаете ли колко е часът? — попита той.
— Почти шест. Ако ти се спи, поспи малко, а аз ще ти кажа, когато наближи да се приземяваме.
— Не ми се спи.
Тя си спомни, че го беше забелязала да играе с картите до изхода на летището в Хюстън. Тъй като седеше до други възрастни хора, реши, че момчето е с придружители и че семейството му седи на друго място в самолета. И през ум не й бе минало, че някой родител би оставил малко дете да пътува само, особено в днешно време.
— Браво на вас! Малко хора са експерти по дупките от куршуми — бе коментарът на федералния прокурор, когато стюардесата му сервира второ питие.
— Да, и аз мисля, че не са много. — Вниманието на Скарпета бе насочено към изгубеното малко момче до нея. — Не си сам, нали? И защо не си на училище?
— Сега е пролетна ваканция. Чичо Уолт ме изпрати до летището и една жена там ме посрещна. Не съм изморен. Понякога си лягам много късно и гледам филми. Имаме хиляда канала. — Той млъкна и сетне сви рамене. — Е, може и да не са чак толкова, но са много. Имате ли домашно животно? Аз имах куче, което се казваше Нестле, защото се роди кафяво като шоколадова вафла.