— Чакай да помисля — отвърна Скарпета. — Нямам куче, кафяво като шоколад, но имам английски булдог, бял с кафяви петна и с много големи долни зъби. Казва се Били. Знаеш ли какво е английски булдог?
— Като питбул?
— Изобщо не прилича на питбул.
Уелдън Уин се намеси в разговора.
— Мога ли да попитам къде ще отседнете, докато сте в града?
— На Нестле му беше мъчно за мен, когато не си бях вкъщи — каза умислено Албърт.
— Сигурна съм, че му е било мъчно. Мисля, че и на Били му е мъчно за мен. Но моята секретарка се грижи добре за него.
— Нестле беше женско куче.
— Какво стана с нея?
— Не знам.
— Брей, брей, каква загадъчна млада дама! — каза федералният прокурор, докато я зяпаше.
Скарпета се обърна и улови студения блясък в очите му.
Тя се наведе към него и прошепна в ухото му:
— Писна ми от вашите простотии.
104.
„Лиърджет 35“ беше собственост на националната служба за сигурност и Бентън бе единственият пътник в него.
След кацането на летище „Луизиана Еър“ в Батън Руж той тръгна забързано надолу по стълбите със сак от мека кожа. Външността му нямаше нищо общо с Бентън, когото близките му познаваха: брада, черна бейзболна шапка от Суперкупата и огледални очила. Черният му костюм бе от щанда в „Сакс“, където вчера обиколи набързо мъжката мода. Обувките бяха „Прада“ с черни гумени подметки. Коланът му също бе „Прада“, отдолу носеше черна тениска. С изключение на обувките и тениската, нито една от дрехите не му беше по мярка. Но той не бе носил костюм от години и в пробната осъзна, че му липсва мекотата на вълнените платове, кашмира и финия памук от миналото, когато шивачите си отбелязваха с креда ръкавите и маншетите, които се нуждаеха от подгъване.
Почуди се на кого ли Скарпета бе дала скъпите му дрехи след предполагаемата му смърт. Познаваше я достатъчно добре и подозираше, че или не е разчистила дрехите от гардеробите му, или е помолила Луси за помощ. А на нея едва ли й е било трудно да се отърве от дрехите му, след като знаеше, че не е мъртъв. После нещата опираха до това каква актриса е била Луси. Прониза го болка при мисълта за страданието на Скарпета и си представи непредставимото — мъката й и колко трудно й е било да се справи с нея.
Спри! Догадките бяха загуба на време и умствена енергия. Празни мисли. Съсредоточи се.
Докато крачеше енергично по бетонната настилка, забеляза един хеликоптер „Бел 407“, боядисан в тъмносиньо или черно, на смели ярки ивици, с надуваеми възглавници и щит срещу електропроводи. Забеляза номера върху опашката 407 ТПУ.
Последният участък.
Полетът от Ню Йорк до Батън Руж бе дълъг около хиляда мили. В зависимост от ветровете и спирките за зареждане, тя можеше да вземе разстоянието за десет часа при неблагоприятен насрещен вятър и за доста по-кратко време при попътен вятър. И в двата случая, ако е тръгнала рано тази сутрин, трябваше да е пристигнала тук следобед. Той се питаше какво ли е правила от там насетне и дали Марино я придружаваше.
Колата на Бентън бе тъмночервен „Ягуар“, нает в Ню Орлиънс и докаран до този паркинг — една от привилегиите за хора, които летят самостоятелно. Той размени няколко думи с една млада жена в приемната на наземната база, както наричаха малките частни летища. Зад гърба й имаше монитор, който показваше останалите полети. Бяха малко на брой, неговият полет бе актуализиран като току-що кацнал. Хеликоптерът на Луси го нямаше на екрана, което означаваше, че е пристигнал преди известно време.
— Имам кола под наем, която трябва да е тук. — Бентън знаеше, че е така.
Сенаторът се бе погрижил и за най-малката подробност.
Служителката търсеше в папките за коли под наем. Бентън чу новините и се обърна кръгом. Видя група пилоти, които гледаха Си Ен Ен в малък кът за почивка в ъгъла. На екрана се виждаше стара снимка на Жан-Батист Шандон. Бентън не бе изненадан. Шандон беше избягал в ранния следобед, преоблечен като един от двамата надзиратели, които бе убил.
— Господи, говорят за това грозно копеле! — коментираше един от пилотите.
— Не, не е възможно! Човек не може да изглежда така!