Това бе полицейска снимка, направена в Ричмънд, Вирджиния, където Шандон беше арестуван преди три години. Не беше избръснат и цялото му лице бе покрито с козина. Срамота беше да показват стара негова фотография. Шандон не би могъл да се измъкне от затвора, ако не е бил гладко избръснат. Когато бе космат, той се забелязваше отдалеч. Показването на тази стара полицейска снимка на зрителите, не вършеше никаква работа, особено ако носеше шапка или слънчеви очила или използваше други средства, за да прикрие уродливото си лице.
Служителката зад бюрото бе замръзнала на мястото си и гледаше със зяпнала уста телевизора в другия край на стаята.
— Ако го видя, ще получа сърдечен удар! — възкликна тя. — Такъв ли е в действителност, или това е някаква дегизировка?
Бентън погледна часовника си с вид на бизнесмен, който бърза. Не можа обаче да потисне у себе си рефлексите на човек, упражняващ закона.
— Боя се, че е такъв — предупреди той служителката. — Помня, че беше извършвал убийства преди няколко години. Мисля, че трябва да си отваряме очите на четири, след като е на свобода.
Тя му подаде плика с договора за колата с думите:
— Ще се наложи да проверя кредитната ви карта.
Той извади платинена карта „Американ Експрес“ от портфейла си, който освен нея съдържаше две хиляди долара, повечето в банкноти по сто. В различни джобове на костюма си беше мушнал още пари. Подготвил се бе, тъй като не знаеше колко време ще прекара тук. Вписа инициалите си във формуляра за наетата кола и го подписа.
— Благодаря ви, господин Андрюс. Шофирайте внимателно — каза служителката с мила усмивка, която бе част от професионалните й задължения. — Приятно прекарване в Батън Руж!
105.
Напрежението на Скарпета растеше, докато двамата с Албърт наблюдаваха как багажът се движи по лентата в главния терминал на Батън Руж.
Часът бе почти седем вечерта и тя започна сериозно да се тревожи, че никой не идва да го посрещне. Той си прибра куфара и застана плътно до нея, докато тя си вземаше сака.
— Май си намерихте нов приятел. — Уелдън Уин неочаквано изникна зад нея.
— Ела! — каза тя на Албърт. Преминаха през автоматичната стъклена врата. — Сигурна съм, че леля ти ще пристигне с колата всеки момент. Сигурно й се е наложило да заобиколи, защото тук не е разрешено да се паркира.
Въоръжени войници в камуфлажни униформи патрулираха в багажното отделение и навън по тротоара. Албърт изглежда не забеляза нито засиленото военно присъствие, нито пръстите на войниците върху спусъка на оръжието. Лицето му бе силно зачервено.
— Ние с вас ще си поговорим, доктор Скарпета — федералният прокурор Уин най-сетне произнесе името й и си позволи да я прегърне през раменете.
— Препоръчвам ви да махнете ръцете си от мен — предупреди го тихо тя.
Той отмести ръката си.
— А аз ви препоръчвам да се научите как стават нещата при нас. — Той огледа спиращите до тротоара коли. — С вас така или иначе ще се срещнем. Важна е всяка информация за разследвания, които текат в момента. И ако някой крие нещо…
— Нищо не крия — прекъсна тя възмутителния му намек, че ако не му сътрудничи изцяло, ще я призове в съда да даде показания под клетва. — Кой ви каза, че пристигам в Батън Руж?
Албърт се разплака.
— Нека ви открия една малка тайна, хубава госпожо. Тук не се случва почти нищо, за което да не знам.
— Г-н Уин, ако законът наложи да разговаряте с мен в определен момент, ще го направя с удоволствие. Но на предвидените за целта места. Тротоарът пред летището определено не е сред тях.
— Ще чакам с нетърпение тази среща. — Той вдигна ръка и щракна с пръсти на шофьора си.
Тя провеси сака си през рамо и хвана Албърт за ръката.
— Не се тревожи. Всичко е наред. Сигурна съм, че леля ти пътува насам. Но ако нещо я е забавило по някаква причина, аз няма да те оставя сам, разбрано?
— Но аз не те познавам. Не трябва да ходя никъде с непознати — изхленчи той.
— Нали седяхме заедно в самолета? — отговори тя, когато дългата бяла лимузина на Уелдън Уин спря до тротоара. — Значи ме познаваш поне малко. И ти обещавам, че ще бъдеш в безопасност, в пълна безопасност.
Уин седна на задната седалка и затвори вратата, изчезвайки зад тъмното огледално стъкло. Коли и таксита спираха, за да качат пътниците, отваряха се багажници, хората се прегръщаха с близките си. Широко отворените, насълзени очи на Албърт шареха плахо наоколо. Скарпета усети, че Уин я наблюдава, докато лимузината се отдалечаваше, и мислите й се пръснаха като строшен мраморен къс. Затрудняваше се да подреди задачите по спешност, но започна, като набра номера на телефонни услуги от мобилния си телефон. Откри, че нито името Уелдън Уин, нито някой с фамилно име Уин, фигурира в указателя на Ню Орлиънс, нищо че той твърдеше, че имали къща във френския квартал. Телефонният му номер в Батън Руж също не бе вписан в указателя.