— Интересно защо ли не съм изненадана — промърмори тя.
Единственото обяснение, което й идваше наум, бе, че някой е съобщил на федералния прокурор за нейното пристигане и той е отлетял до Хюстън, уредил е да пътува с нейния полет и да седне до нея.
На всичкото отгоре носеше отговорност за дете, което не познаваше и чието семейство изглежда го бе изоставило.
— Нали имаш телефонния номер на леля си? — попита го тя. — Хайде да й се обадим. И между другото, не си ми казал фамилното си име.
— Дард. Аз имам мобилен телефон, но батерията ми свърши.
— Моля? Как е фамилното ти име?
— Дард. — Той повдигна рамо и изтри лицето си с него.
106.
Албърт Дард не откъсваше очи от мръсния тротоар или по-точно от една изсъхнала дъвка с формата на бисквитка.
— Защо си бил в Хюстън? — попита Скарпета.
— За да сменя самолета. — Той се разхлипа.
— Но къде си бил преди това, откъде си тръгнал?
— Маями — отговори момчето, все по-объркано. — Бях при чичо за пролетната ваканция и тогава леля каза, че трябва веднага да се прибирам в къщи.
— Кога го каза? — Скарпета хвана Албърт за ръка и двамата се върнаха в багажното отделение и се насочиха към бюрото за коли под наем „Херц“.
— Тази сутрин — отвърна Албърт. — Сигурно съм направил нещо лошо. Чичо Уолт влезе в стаята ми и ме събуди. Каза ми, че си заминавам. А трябваше да остана при тях още три дни.
Скарпета клекна и го погледна в очите, като го държеше внимателно за раменете.
— Албърт, къде е майка ти?
Той прехапа долната си устна.
— При ангелите. Леля каза, че те са наоколо през цялото време. Аз не съм виждал нито един.
— А баща ти?
— Винаги отсъства. Той е важен човек.
— Кажи ми номера на домашния си телефон, за да разберем какво става. Или имаш телефонния номер на леля ти? Как се казва тя впрочем?
Албърт й каза името на леля си и телефонния си номер. Скарпета го набра. След няколко позвънявания се обади жена.
— Там ли е г-жа Гидон, моля? — попита Скарпета, докато Албърт стискаше здраво ръката й.
— Мога ли да попитам кой се обажда? — Жената бе учтива и говореше с френски акцент.
— Тя не ме познава, но съм с нейния племенник, Албърт. На летището. Изглежда няма кой да го прибере — подаде телефона на Албърт. — Ето! — подкани го тя.
— Кой се обажда? — попита той. След кратко мълчание каза: — Защото не си тук, ето защо. Не й знам името — смръщи се той, тонът му бе презрителен.
Скарпета не пожела да си каже името. Албърт пусна ръката й и започна да удря силно с юмрук в бедрото си.
Жената говореше бързо, гласът й се чуваше, но не можеше да разбере какво каза, защото разговаряше с Албърт на френски. Скарпета се взря с още по-голямо недоумение в момчето, когато то прекъсна сърдито разговора и й върна телефона.
— Къде си научил френски? — попита тя.
— От мама — отвърна мрачно то. — Леля Евелин все ме кара да говоря на френски. — Очите му се напълниха със сълзи.
— Виж какво, ще си взема колата и ще те закарам до вкъщи. Нали можеш да ми покажеш къде живееш?
Той избърса очи и кимна.
107.
Небето над Батън Руж бе набраздено от черни димни облаци с различна височина и на тъмния хоризонт висеше перленосив смог.
В далечината нощта бе осветена от пламтящите светлини на нефтохимичните заводи.
Настроението на Албърт Дард се повишаваше, докато новата му приятелка шофираше по Ривър Роуд, недалеч от футболния стадион на Държавния университет на Луизиана. Край един красив завой на река Мисисипи той посочи към металния портал с тухлени колони пред тях.
— Ето тук. Това е — обясни Албърт.
Живееше в имение, разположено поне четвърт миля навътре от пътя, където над гъсти дървета стърчаха масивен покрив и няколко комина. Скарпета спря колата и Албърт слезе, за да набере кода на бутоните под звънеца, след което металния портал се отвори. Тя караше бавно към вилата в обновен класически стил с овални прозорци и масивна предна веранда. Старите дъбови дървета бяха надвесили клони над имението, сякаш го закриляха. Единствената кола, която се забелязваше, бе старо бяло „Волво“, паркирано отпред на павираната площадка.