— Баща ти вкъщи ли е? — попита Скарпета, когато сребристият „Линкълн“ под наем спря на паветата.
— Не — отвърна тъжно Албърт, докато паркираха.
Излязоха от колата и изкачиха стръмните тухлени стълби. Албърт отключи вратата, деактивира алармата срещу крадци и двамата влязоха в реставрираната къща отпреди войната с ръчно оформени корнизи от тъмен махагон, изрисувани прозорци и антични ориенталски килими, овехтели и грозни. През прозорците, скрити зад тежки завеси, захванати с шнурове с пискюли, се процеждаше светлина, а извито стълбище водеше към втория етаж, откъдето се чуха бързи стъпки.
— Това е леля ми — каза Албърт при вида на слизащата по стълбите жена с крехки като на птичка кости и тъжни тъмни очи, чиято ръка се плъзгаше по лъскавия дървен парапет.
— Аз съм г-жа Гидон — каза тя и се насочи с леки бързи стъпки към входното антре.
С чувствените си устни и деликатни ноздри г-жа Гидон можеше да мине за красива, ако лицето й не беше толкова сурово и дрехите — толкова строги. Високата яка бе закопчана със златна брошка. Носеше черна дълга пола и недодялани черни обувки с връзки, а черната й коса бе опъната назад. Изглеждаше над четиридесетгодишна, макар че бе трудно да се определи възрастта й. Кожата й беше без бръчки, прозрачно бледа, сякаш не бе виждала слънце.
— Мога ли да ви предложа чаша чай? — усмивката на г-жа Гидон бе скована като спарения неподвижен въздух.
— Да! — Албърт сграбчи ръката на Скарпета. — Моля ви, останете да пийнете чай. Има и бисквити. Вие сте новата ми приятелка!
— На теб не ти се полага чай — заяви г-жа Гидон. — Веднага се качвай в стаята си. И си вземи куфара. Аз ще ти кажа кога да слезеш.
— Не си тръгвайте — помоли Албърт Скарпета. — Мразя те — извика той на г-жа Гидон.
Тя не му обърна внимание, тъй като явно бе чувала това и преди.
— Малък глезльо. Много е уморен и капризен, защото е късно. А сега кажи довиждане. Боя се, че повече няма да се видите с тази любезна дама.
Скарпета си взе сърдечно довиждане с него.
Той се помъкна сърдито по стълбите, като погледна няколко пъти назад. Сърцето й се сви от болка. Когато чу стъпките му по дървения под на горния етаж, Скарпета погледна строго неприятната домакиня.
— Колко студено се отнасяте към едно малко момче, г-жо Гидон. Що за хора сте с баща му, да разчитате непознат човек да го доведе вкъщи?
— Разочарована съм. — Във властното й държание нямаше следа от колебание. — Мислех, че учен с вашата известност би проверил фактите, преди да изказва мнение.
108.
Луси и Марино си говореха по мобилните телефони.
— Къде е отседнала? — попита тя от паркирания черен джип „Линкълн Навигейтър“.
С Руди решиха, че най-добрият начин да останат незабелязани, бе да спрат на паркинга на хотел „Радисън“ и да останат в колата на загасени светлини.
— У шефа на следствената служба. Радвам се, че не е сама в някой хотел.
— Никой от нас не трябва да отсяда в хотел — каза Луси. — По дяволите, не можеш ли да караш по-шумен пикап?
— Стига да имах.
— Какво показа проверката му? Как се казва?
— Сам Лание. Миналото му е чисто като първи сняг. Когато ми се обади да я проверява, останах с впечатлението, че е свестен.
— Добре, дори и да не е, тя е в безопасност. Защото ще му дойдат на гости още трима души — заяви Луси.
109.
Изящната тънка порцеланова чаша за чай чукна леко в чинийката. Госпожа Гидон и Скарпета седяха до кухненската маса, направена от античен дървен плот за кълцане на месо, който Скарпета намираше за отблъскващ. Не успя да избие от главата си представата за безбройните пилета и други животни, клани и разфасовани върху протритата, изядена и обезцветена дъска, покрита с пукнатини и резки. Това, че виждаше толкова много неща, бе професионална деформация и тя беше наясно, че е почти невъзможно да се унищожат бактериите от пореста повърхност като дървото.
— Колко пъти трябва да ви питам какво правя тук и как успяхте да ме докарате в дома ви? — Погледът на Скарпета бе напрегнат.
— Намирам за очарователно, че Албърт ви счита за своя приятелка — забеляза г-жа Гидон. — Старая се да го насърчавам. Не желае нито да спортува, нито да има нещо общо с връстниците си. Според него мястото му е тук, до тази маса — тя почука дъската за кълцане с дребните си млечнобели кокалчета, — за да разговаря с нас, сякаш ни превъзхожда.