— Много неща не знаете. Господин Уин е близък семеен приятел.
— На чие семейство? Бащата на Албърт не се появи на летището. Албърт очевидно не знае къде може да е. Не ви ли беше страх, че нещо може да се случи на едно малко момче, което пътува само?
— Не беше сам. Беше с вас. А сега вие сте тук. Исках да се запозная с вас.
— Семеен приятел? — повтори Скарпета. — Тогава защо Албърт не го познаваше, след като е такъв добър семеен приятел?
— Албърт никога не го е виждал.
— В това няма логика.
— Не очаквах от вас да кажете такова нещо.
— Как може да сте сигурна, че ще се наема да се грижа за него и че на мен може да се разчита? — Скарпета се изправи и блъсна назад стола си. — Той е изгубил майка си, дявол знае къде е баща му, освен това е загубил кучето си, да не говорим, че е бил изоставен и изплашен. В моята професия това се нарича малтретиране на дете. — Гневът й се разпалваше.
— Аз съм сестрата на Шарлот. — Г-жа Гидон също се изправи.
— През цялото време ме манипулирахте. Или се опитвахте. Отивам си.
— Моля ви, нека първо ви покажа къщата. По-точно избата.
— Как можете да имате винарска изба в област, където нивото на водата е толкова високо, че жилищата трябва да са на колони?
— Значи невинаги сте наблюдателна. Тази къща е построена на възвишение през 1793 година. Първоначалният собственик е открил идеалното място за своя план. Бил е французин, търговец на вина, и често е пътувал до Франция. Робите са строили винарската изба по образец на френските и едва ли има друга като нея в страната. — Тя пристъпи до вратата, която водеше навън, и я отвори. — Трябва да я видите. Най-добре пазената тайна на Батън Руж.
Скарпета не помръдна от мястото си.
— Не.
Госпожа Гидон снижи глас. Прозвуча почти нежно, когато й обясни:
— Грешите по отношение на Албърт. Аз обикалях летището. Видях ви двамата на тротоара. Ако го бяхте зарязали, щях да го прибера, но знаех, че не бихте го изоставили. Вие сте прекалено грижовна, прекалено почтена. И ви тревожат злините на този свят — заяви го не толкова с чувство, колкото като факт.
— Как така сте обикаляли летището? Аз ви се обадих вкъщи…
— Програмиран е да прехвърля разговорите на мобилния ми телефон. Гледах ви, когато ми се обадихте. — Това я забавляваше. — Върнах се в къщата само петнадесет минути преди вас, д-р Скарпета. Не ви обвинявам, че сте ядосана и объркана, но исках да говоря с вас, докато Джейсън го няма. Бащата на Албърт. Повярвайте ми, имате късмет, че не си е вкъщи. — Тя се поколеба, като държеше вратата на кухнята широко отворена. — Моля, елате — направи й знак да я последва.
Скарпета огледа клавиатурата с бутони до вратата на кухнята. Навън сенките на дърветата образуваха завеса от млади листа. Гората бе влажна и миришеше на земя под чезнещата луна.
— Ще ви изведа оттук. Паркингът е отстрани. Но ми обещайте, че ще се върнете да видите избата.
— Ще мина през предния вход. — Скарпета се насочи натам.
110.
Бентън шофираше известно време, след което се регистрира в хотел „Радисън“ под измисленото име Тони Уилсън.
Седна върху леглото в апартамента на хотела, като преди това пусна секрета и веригата срещу крадци на вратата. Беше помолил телефонът му да бъде изключен, не че очакваше обаждания. Служителите на рецепцията се отнесоха с разбиране. Той бе богаташ от Лос Анджелис и искаше уединение. Хотелът бе най-добрият в Батън Руж и персоналът му беше свикнал да настанява хора, които не използват прислуга и предпочитат да пристигат и да си тръгват дискретно. Не обичаха да ги безпокоят и рядко оставаха дълго.
Бентън свърза лаптопа си с модема в стаята. Вкара кода си, за да освободи заключването на новото черно куфарче, което умишлено бе изтъркал, влачейки го по пода и мебелите. Свали препаската на глезена си и постави върху леглото своя „Смит & Уесън“.
От куфарчето си извади два пистолета: джобен „Глок 27“, 40-ти калибър, с десет патрона, включително този в гнездото. Вторият и най-важен пистолет бе „Зиг Зауер П226 СЛ“, 9-милиметров, с шестнайсет патрона.
Можеше да носи и трите пистолета едновременно. Правил го бе и преди — „Смит & Уесън“ в препаската на глезена, 40-калибровия „Глок“, окачен на раменете, и 9-милиметровия „Зиг Зауер“ отзад на колана под кръста.
Допълнителните пълнители стояха в дизайнерски кожен калъф. Бентън облече свободно яке, размъкнати въздълги джинси, сложи шапка и тъмни очила с огледални стъкла и обувки „Прада“ с гумени подметки. Можеше да е турист. Можеше да работи в Батън Руж и едва ли някой щеше да му обърне внимание в този град, който изобилстваше от университетски преподаватели, някои от които ексцентрици, разсеяни студенти и самовглъбени учени на всякаква възраст. Можеше да е хетеро. Можеше да е хомо. Можеше да е и двете.