На Скарпета не й се говореше колко е намразила черния си костюм.
Три служителки вдигнаха поглед, когато Скарпета и д-р Лание излязоха от кабинета му.
— Ще се връщате ли? — Въпросът бе зададен от възпълна жена с прошарена коса и в тона й се долавяше хладна стоманена нотка.
Скарпета бе убедена, че това е служителката, от която д-р Лание се оплакваше.
— Кой знае? — отвърна той с тон на вещо лице, даващо показания в съда.
Долови, че и той не я обича. Помежду им витаеха стари грозни призраци. Изглеждаше облекчен, когато външната врата на офиса се отвори и влезе висок мъж с приятна външност, тъмносин униформен панталон и яке. Присъствието му излъчваше енергия, която се движеше няколко крачки пред него, и очите на пълната служителка го пронизаха като тъмни сърдити оси.
Ерик Мърфи, главен следовател на смъртни случаи, приветства Скарпета с добре дошла в Луизиана.
— Къде ще обядваме? — попита той.
— Трябва да хапнете — каза д-р Лание, вече в асансьора. — Както ви казах, от нея няма отърване. — Той разсеяно натисна копчето за подземния паркинг. — По дяволите, работи в тази служба повече години от мен. Предава се като наследствен кенеф на всеки следващ шеф на следствието.
Асансьорът се отвори към широк подземен гараж. Вратите на колите се затръшваха една подир друга, тъй като служителите отиваха на обяд. Д-р Лание насочи ключа си към черен „Шевролет Каприз“ със синя лампа отпред на бронята, радио, полицейски скенер и специален осемцилиндров турбо двигател, „необходим за високоскоростни преследвания“, обясни с гордост Лание, докато Скарпета отваряше сама вратата на задната седалка и се настаняваше в колата.
— Не може да седите отзад — заяви Ерик, като задържа отворена вратата отпред. — Вие сте наш гост, мадам.
— О, моля ви, не ме наричайте мадам. Аз съм Кей. И краката ми са по-къси, което означава, че ще седна отзад.
— От тук нататък съм Сам. Да не съм чул повече тази глупост „доктор“.
— И мен недейте да наричате „доктор“ поради простата причина, че не съм — обади се Ерик.
Той седна в колата, след като се отказа да настоява Скарпета да мине отпред.
— По дяволите, бил си доктор на десет-дванайсет години и си закачал всички малки мацки в махалата. Боже господи, мразя да паркирам между проклетите бетонни колони.
— Защото имат навика да тръгват към теб, нали така, Сам? — Ерик се извъртя и намигна на Скарпета. — Най-редовно му налитат. Я погледни тук. — Той посочи бетонна колона, издълбана и изцапана с черна боя. — Ако работеше на това местопрестъпление, какво щеше да заключиш? — Той махна целофана на пакетче дъвки „Дентин“. — Ще ти подскажа. Това беше мястото за паркиране на шефа, но наскоро шефът — познай кой, ама само един — се оплака, че било много тясно и да пукнел, ако отново паркирал там.
— Недей да издаваш тайните ми. — Д-р Лание се измъкна бавно от мястото си. — Освен това не аз, а жена ми причини тази дребна повреда. Тя е по-лош шофьор и от мен. Да се запише.
— Тя също разследва смъртни случаи. — Ерик отново се извърна към нея. — Работи за стотинки, както горе-долу правим всички.
— Мамка му! — Д-р Лание засили „устройството за високоскоростни преследвания“ повече от необходимото в пределите на гаража. — Получаваш много повече, отколкото заслужаваш.
— Вече можем ли да говорим? — попита Скарпета.
— Абсолютно. Може в кабинета ми да влизат разни хора, знам ли, по дяволите! Но никой не пипа колата ми, нито моя „Харли“ — отвърна д-р Лание.
Скарпета обяви с твърд и равен глас:
— Случайно летях в самолета дотук с малкия син на Дард, седнал от едната ми страна, и федералния прокурор Уелдън Уин — от другата. Всъщност даже се наложи да закарам Албърт Дард у тях. Бихте ли ми казали какво означава това?
— Плаши ме до смърт.
— Момчето е било в Маями и неочаквано вчера сутринта го замъкват на летището, като трябва да сменя самолет в Хюстън и се оказва в моя полет до Батън Руж. Точно както и Уин. А впрочем, не ми правиш впечатление на човек, който лесно се плаши.
— Две неща. Първо не ме познаваш. Второ не знаеш какво е тук.
— Къде е бил Албърт преди осем години, когато майка му е умряла в онази хотелска стая? — попита Скарпета. — Къде е бил и баща му и защо този мистериозен баща, цитирам — „винаги отсъства“, както се изрази момчето.