— Това не знам. Но мога да ти кажа, че познавам Албърт. Миналата година трябваше да прегледам хлапето в спешния кабинет и се наложи да си отварям очите на четири, защото семейството е богаташко, а и предвид мистериозната смърт на майка му. Настаниха го в частна психиатрична клиника в Ню Орлиънс.
— За какво, за бога? — попита Скарпета и добави: — Има психично заболяване и семейството му го оставя да пътува сам?!
— Не е бил сам, нали чичо му го е поверил на стюардесите, които са се погрижили да го заведат до правилния изход в Хюстън. А после ти си се погрижила за него. Не е психичноболен. Историята е следната: Преди три години леля му позвънила на телефона на бърза помощ и казала, че племенникът й кърви лошо, като твърдял, че бил нападнат, докато карал колелото си. Истината е, че бил истеричен и наплашен донемайкъде. Всъщност никой не бе нападал това нещастно хлапе, Кей. Нали каза, че мога да те наричам така? Нямаше абсолютно никакви доказателства за подобно нещо. Той обича да реже, да се самонаранява. Очевидно бе започнал да го прави пак, преди да го прегледам в спешния кабинет. Беше адски неприятно изживяване.
Скарпета си припомни отсъствието на ножове в кухнята на Дард.
— Абсолютно сигурен ли си, че се е самонаранил?
— Опитвам се да не съм сигурен в нищо. Не знам много неща, които да са абсолютно сигурни, освен смъртта — подчерта д-р Лание. — Но открих доста на брой леки порязвания. В действителност одрасквания. Това е показателно за личност, която навлиза в подобен трагичен модел на саморазрушително поведение. Порязванията бяха дребни, всичките на места, които може да достигне сам, но така, че да не се забелязват лесно от другите. Стомах. Бедра. Задни части.
— Това обяснява защо не съм видяла белези, докато седях до него в самолета — отбеляза Скарпета. — Щях да забележа.
— Онова, което ме плаши, е, че очевидно някой иска да си тук, в Батън Руж. Защо?
— Ти ми кажи. Ти ми кажи откъде е изтекла информация за пътуването ми. Засега ти си най-вероятният заподозрян. Кой друг в службата ти е знаел, че пристигам?
— Разбирам те. Няма две мнения по въпроса. Знаех достатъчно, за да организирам дяволския сценарий, при положение че съм в приятелски отношения с Уелдън Уин. Но аз не съм, направо не понасям кучия син. По-мръсен е от помийна яма и е тъпкан с пари. Обяснението му е, че се бил родил богат. Само че познай какво? Оказа се от Мъртъл Бийч, Северна Каролина. Баща му водел курс по голф, а майка му се скъсвала от работа като помощник-медицинска сестра. Кучият му син няма богат произход.
— Откъде знаеш всичко това?
— Питай Ерик.
Ерик се извърна с усмивка.
— Първо започнах с ФБР. От време на време мога да се оправям с бумагите и да се докопвам до някои неща.
— Работата е там, че Уелдън Уин е замесен, и то дълбоко замесен, в незаконна дейност — продължи д-р Лание. — Доколко някой някога ще докаже това и дори доколко на някого му пука, е друг въпрос. Факт е обаче, че голям брой хора, арестувани през последните години, успяха да отърват пандиза, без дори да получат петте години за притежаване на оръжие при извършване на престъплението. Нашият федерален прокурор някак си подмина тези случаи, както впрочем и комитетът, който се предполагаше, че ги наблюдава.
— Една от причините да имам такива главоболия в този прекрасен град е, че не играя по свирката на политиците. Следващата година има избори и разполагам с цял Ноев ковчег, пълен със задници, които дават мило и драго да не бъда шеф на следствието. Не съм по вкуса на нито един от лошите и не си общувам с тях. Смятам това за комплимент.
Скарпета отбеляза:
— Двамата разговаряхме по телефона. Службата ти е уредила колата ми под наем.
— Грешка. Адски тъпо от моя страна. Трябваше да свърша това сам, извън офиса. Секретарката ми е надеждна. Но онази служителка, която току-що видя, може да е дочула или подслушвала, не знам.
Караха през една доста невзрачна част на Батън Руж в периферията на университета. „Суомп Мамас“, заведение на 3-та улица, бе популярно място сред студентите. Д-р Лание паркира в позволената зона и метна върху таблото червената метална значка с надпис „Служител на следствената служба“, сякаш обядът неочаквано се бе оказал местопрестъпление.
112.
Марино направи завой на паркинга на „Луизиана Еър“ и спря по полицейски маниер, прозорец на шофьора до прозорец на шофьора, до джипа на Луси.