— Браво на теб! Отървал си се от камиона — каза Луси вместо поздрав. — Нямаме нужда тук от камион с чудовищни размери, при това с регистрация от Вирджиния.
— Ей, да не съм тъпак! Въпреки че тази кола е едно лайно.
Бе наел шестцилиндрова „Тойота“, даже нямаше калници.
— Откъде изрови това?
— От паркинга за продължителен престой на летището. Дано никой не ми разбие пикапа. Цялата ми покъщнина е вътре. Не че е кой знае колко.
— Да тръгваме.
Паркираха колите, но не близо една до друга.
— Къде е твоят приятел? — попита Марино, докато крачеха към наземната база.
— Търси плячка. Обикаля да види дали ще намери къщата на Роко в стария испански квартал.
Тя спря за кратко пред бюрото.
— Бел четири-нула-седем — каза, без да дава номера върху опашката.
Не беше необходимо. Нейният хеликоптер бе единственият на стоянката. Жената на бюрото натисна копче, което отключи вратата. Един „Гълфстрийм“ току-що бе включил двигателите, които издаваха болезнено силен рев. Луси и Марино си запушиха ушите, като внимаваха да не се опушат с газовете, от които не само щяха да миришат на реактивно гориво, но и да ги заболи глава в тясната затворена кабина. Забързаха към хеликоптерната площадка, която се намираше в края на пистата, далеч от самолетите, тъй като хората, които не разбираха от хеликоптери, смятаха, че витлата им ще довеят камъни и пясък и ще надраскат боята на летателните апарати с неподвижни крила.
Марино нямаше понятие от хеликоптери и не ги харесваше. Едва успя да набута масивното си тяло на мястото отляво. Седалката бе неподвижна и той не можа да я избута назад.
— Мамка ти проклета! — каза накрая и разхлаби колана до край.
Луси, която вече бе извършила обичайния преглед преди полета, провери спирачките, лостовете и горивото за последен път и включи двигателя. Изчака автоматичните контролни уреди да се задействат. В случая не им вършеха работа нито GPS, нито някакви други навигационни инструменти, тъй че Луси разтвори една карта на Батън Руж в скута си и прокара пръст на югоизток по шосе 408.
— Няма го на картата — каза тя в микрофона. — Езеро Морепас. Ще продължим да се движим в тази посока към Ню Орлиънс и да се надяваме, че няма да паднем над езерото Пончартрейн.
— Лети бързо — каза Марино. — Мразя хеликоптерите, в това число и твоя.
— Потегляме — обяви тя, стабилизира хеликоптера в неподвижно положение във въздуха и пое с вятъра.
113.
„Суомп Мамас“ бе воняща на бира кръчма със стари сепарета от изкуствена материя и мръсен нелакиран дървен под.
Докато студентът, работещ като келнер, вземаше поръчката им, Ерик и д-р Лание изчезнаха в мъжката тоалетна.
— Казвам ти — обясняваше Ерик, докато буташе вратата на тоалетната, — бих я взел вкъщи по всяко време. Какво ще кажеш за довечера?
— Не се интересува от теб — заяви д-р Лание с интонация, която се извиси накрая и изречението прозвуча като въпрос, какъвто не бе. — Я стига!
— Тя е неомъжена.
— Не се забърквай с моите консултанти, особено с тази. Ще те схруска жив.
— О, господи, нека го направи!
— Всеки път, когато те изхвърли поредната ти приятелка, ставаш за психиатрията.
Водеха този разговор над писоарите, едно от малкото места на планетата, където не възразяваха да са с гръб към вратата.
— Мъча се някак си да я опиша — заяви Ерик. — Не е с хубостта на жена ти. С по-силни черти е, а няма нищо по-секси от едно страхотно тяло, скрито под костюм или униформа.
— Оглупял си като муха на лайно. Недей да бръмчиш из нейните географски ширини, Ерик.
— Харесвам и малките й очила. Чудя се дали ходи с някого. Този костюм не скрива важните неща, забелязваш ли?
— Не, не забелязвам. — Д-р Лание търкаше ожесточено ръцете си, сякаш щеше да прави сърдечна трансплантация. — Сляп съм. Не забравяй да си измиеш ръцете.
Ерик се разсмя, приближи се до мивката, пусна топлата вода с всичка сила и изля в ръцете си розов течен сапун.
— Без майтап, какво ще стане, ако я поканя да излезем, шефе? Какво лошо има в това?
— По-добре опитай с племенничката й. По ти подхожда на възрастта. Много привлекателна и дяволски умна. Само че май е прекалено голям залък за теб. А е и с някакъв мъж. Само дето не спят в една стая.
— Кога ще я видя? Може би довечера? Ти ли ще готвиш? Или да отидем в „Бутен“?