— Да. Не ти показах писмото. Боях се, че сам ще заминеш за Полша.
— За да направя какво?
— Ти как мислиш? Ако го беше открил в онази хотелска стая и накрая се беше изправил срещу него, какво щеше да направиш?
— Сигурно същото, каквото направихте вие с Руди.
— Мога да ти кажа всички подробности.
— Не искам да знам.
— Може би ти наистина нямаше да го направиш сам, Марино. И слава богу, че не се наложи. Той ти беше син. И в някакво много скрито кътче на сърцето си го обичаш.
— Не ме боли толкова, че е мъртъв, колкото, че никога не съм го обичал.
115.
Първото петно от кръв бе на метър от вратата — единствена капка с размер на монета от десет цента, идеално кръгла, със звездовидни очертания, като изрязани с назъбен резец.
Под ъгъл от деветдесет градуса, отбеляза наум Скарпета. Движещата се във въздуха капка кръв имаше почти съвършена сферична форма, която се запазваше при удар в повърхност, ако е паднала право надолу под ъгъл от деветдесет градуса.
— Била е права или някой друг е бил — заяви Скарпета.
Стоеше неподвижно, а очите й се местеха от капка на капка по пода с теракотени плочи. В края на килима пред дивана имаше окървавена следа като от размазано стъпало, сякаш човекът, който бе вървял по изпръскания с кръв под, се бе подхлъзнал. Скарпета пристъпи, за да я разгледа отблизо, взирайки се в изсъхналото тъмночервено петно, след което извърна глава и срещна погледа на д-р Лание. Той се приближи и тя му посочи почти незабележим частичен отпечатък от пета с дребна накъдрена линия, която напомняше на Скарпета за детска рисунка на морски вълни.
Ерик се залови да прави снимки.
От дивана признаците за борба продължаваха около масичка за кафе от стъкло и ковано желязо, която бе бутната накриво и килимът под нея бе нагърчен. Точно зад нея имаше следи от човешка глава, разбита в стената.
— Има косми — посочи Скарпета към размазаната кръв върху бледорозовата боя.
Входната врата се отвори и вътре влезе млад униформен полицай с тъмна оредяваща коса. Той поглеждаше ту към д-р Лание, ту към Ерик и накрая очите му се задържаха върху Скарпета.
— Коя е тя? — попита той.
— Първо кой сте вие? — отвърна д-р Лание.
Полицаят имаше заплашителен вид, тъй като бе пренапрегнат, и очите му непрекъснато шареха из къщата.
— Следовател Кларк от Закари. — Той замахна към една муха. Косъмчетата върху горната част на ръцете му прозираха през латексовите ръкавици, опънати върху пръстите му. — От миналия месец съм прехвърлен към разследването — добави той, — така че не я познавам. — Той отново кимна към Скарпета, която не помръдна от мястото си до стената.
— Гостуващ консултант — обясни д-р Лание. — Ако не сте чували за нея, ще чуете. А сега ми кажете какво се е случило тук. Къде е тялото и кой е с него?
— В една от предните спални. Прилича на спалня за гости. Робилард е вътре и прави снимки и всичко останало.
Скарпета вдигна поглед при споменаването на Ник Робилард.
— Добре — произнесе тя.
— Познавате ли я? — Следовател Кларк изглеждаше силно смутен. Той нервно пропъди друга муха. — Мамка им, мразя тези гадини!
Скарпета проследи пръските от кръв по стената и пода, някои бяха колкото върха на игла. Заострените им краища сочеха по посока на бягството. Жертвата бе лежала на пода до дървения перваз и бе успяла да се изправи на крака. Малките издължени капки по стената не бяха обичайните пръски от кръв, които Скарпета бе свикнала да вижда, когато жертвата е била удряна или намушквана многократно и кръвта е отхвърчала от оръжието при размахването му във въздуха.
Изглежда петната се дължаха на яростната борба в дневната. Скарпета си представи блъскане, сграбчване, подхлъзващи се по пода крака, вкопчване с нокти, в резултат от което всичко бе изпоцапано с кръв, но липсваха стотиците капки кръв, отхвърчащи надалеч при размахването на оръжието. По всяка вероятност не бе имало оръжие, размишляваше Скарпета, поне не и на този етап от нападението. Може би в началото, когато нападателят е влязъл през входната врата, единственото оръжие е бил юмрукът. Вероятно не е смятал, че ще му трябва оръжие, след което бързо е загубил контрол над ситуацията.