Ако някой погледнеше през прозореца, човекът с черни дрехи щеше да мине за приятел на фамилията Шандон.
Вратата бе от масивно дъбово дърво и зад нея се долавяха приглушени гласове.
120.
Скарпета не можеше да пропъди Албърт Дард от мислите си. Представяше си белезите по малкото му тяло и беше съвсем наясно, че самонараняването е пристрастяване и ако продължаваше да го прави, бе много вероятно да го изпращат отново и отново в психиатрични клиники, докато не станеше толкова психичноболен, колкото пациентите, чиито диагнози оправдаваха въдворяването им в лечебни заведения.
Албърт Дард не се нуждаеше от лечение. Нуждаеше се от помощ. Нужно му бе някой поне да направи опит да разбере защо безпокойството му се е повишило толкова рязко преди година, че се е затворил в себе си, потиснал е чувствата и може би спомените си до такава крайност, че изпитваше нужда да си причинява болка, за да си върне усещането за самоконтрол, за да потвърди собственото си съществуване. Скарпета си припомни състоянието му в самолета, когато бе почти изключил външния свят, докато играеше с картите, пълни с насилие и брадви. Представи си мъката му при мисълта, че никой няма да дойде да го посрещне, мъката от изоставянето, която не беше отскоро.
Обземаше я все по-силен гняв към онези, които би трябвало да се грижат за него, и се уплаши още повече за безопасността му.
Докато ровеше из бележника си и пиеше кафе в гостната на д-р Лание, откри телефонния номер на лелята, която не бе възнамерявала да го посрещне, а вместо това се бе погрижила Скарпета да го отведе у дома. Вече нямаше значение какви конспирации е преследвала г-жа Гидон. Можеше да е било просто примамка, за да доведе Скарпета в онази къща и да разбере какво знае за смъртта на Шарлот Дард. Навярно г-жа Гидон бе доволна, че Скарпета не знае нищо повече за смъртта й от останалите.
Тя набра номера и се стресна, когато чу гласа на Албърт по телефона.
— Обажда се жената, която седя до теб в самолета — каза му тя.
— Здрасти! — поздрави той изненадан и много зарадван. — Как така се сети да ми се обадиш? Леля ми каза, че няма да се обадиш.
— Къде е тя?
— Не знам. Излезе някъде.
— С колата ли тръгна?
— Не.
— Мислех си за теб, Албърт. Все още съм в града, но скоро ще си заминавам и се чудех дали мога да мина да те видя.
— Сега ли? — звучеше направо щастлив. — Ще дойдеш да видиш само мен?
— Удобно ли е?
Той отговори нетърпеливо, че няма проблеми.
121.
Бентън открехна тихо вратата на винарската изба с изваден и готов за стрелба „Зиг Зауер“ и застана встрани от тесния процеп.
Разговорът вътре замлъкна и един мъжки глас каза:
— Не си я затворил докрай.
Чуха се стъпки, които изкачваха стъпалата, не повече от пет стъпала, и една ръка, вероятно на Уелдън Уин, натисна вратата, за да я затвори, но Бентън я блъсна с всичка сила отвън и тя се отвори широко и събори Уин по стълбите. Той се просна на каменния под, шокиран и стенещ. Човекът, с когото Уин разговаряше, имаше няколко секунди, за да се спусне една стълбищна площадка надолу. Бентън го чу как препуска по стълбите и се отдалечава, но той — вероятно Жан-Батист — нямаше къде да избяга. Избата имаше вход, но не и изход.
— Изправи се! — нареди Бентън на Уин. — Бавно.
— Ударих се. — Той гледаше нагоре към Бентън, който застана на най-горното стъпало и затвори вратата зад себе си с насочен към гърдите му пистолет.
— Все ми е тая дали си се ударил. Ставай!
Бентън свали бейзболната си шапка и я метна върху Уин. Лицето на Уин побеля и устата му се отвори, докато лежеше сгърчен на пода, заплетен в собствения си шлифер и втрещен от ужас.
— Не може да си ти — прошепна той, разтреперан от страх. — Не е възможно!
През това време Бентън се ослушваше за стъпките на човека, който избяга. Не чуваше нищо.
Тясното помещение без прозорци се осветяваше от гола крушка, покрита с паяжини, която висеше от тавана. Вътре имаше стара маса от кипарисово дърво, покрита с тъмни кръгове, оставени от безчетните бутилки вино, дегустирани върху нея. Стените бяха от влажен камък и вляво от Бентън бяха закачени четири метални халки. Бяха много стари, но ръждата по тях бе почти изтрита. На пода лежеше навит на куп жълт кабел и електрическа букса.