Луси се сниши над бараката.
— Сигурна ли си? — Не бе в състояние да контролира покачването на адреналина и това пролича по гласа й.
— Да! Познах покрива! Татко използваше боядисани със синя боя метални плоскости. Все още личат някои сини части! Същата веранда и вратата с мрежата срещу комари!
Луси се спусна на петнадесет метра височина и закръжи над мястото. Обърна се към Руди, чийто прозорец бе точно над моторницата.
— Стреляй в нея! — изкрещя му тя.
Руди свали прозореца и изстреля светкавично седемнадесет куршума в дъното на моторницата, при което вратата на колибата се отвори широко и навън изскочи Бев Кифин с пушка в ръце. Луси натисна лоста, за да увеличи скоростта.
— Спускаме се, но си стойте по местата!
Руди вече бе тикнал втори пълнител в пистолета. Въпреки че задните места бяха точно над резервоара, Луси не се притесняваше. Горивото „Джет А“ не беше толкова леснозапалимо, колкото бензина и най-голямата беля, която патроните от пушката можеха да причинят, бе да предизвикат изтичането му.
Руди подготви въздушните възглавници.
Пушката бе пневматична. Бев изстреля седем куршума един след друг. Изстрелите строшиха стъклата, изплющяха по-сложната обшивка на корпуса и удариха перката на главното витло и обшивката на двигателя. Ако се пробиеше горивната камера, щеше да стане пожар. Луси натисна десния педал и се насочи по вятъра. Единственото място за кацане бе теренът, обрасъл с висока блатна трева. Азотът експлодира като пореден изстрел и въздушните възглавници моментално се напомпаха като гумени салове. Хеликоптерът се наклони неочаквано и Луси се помъчи с всички сили да го стабилизира, давайки си сметка, че поне една от шестте въздушни възглавници е пробита от куршумите на пушката.
Приземяването бе достатъчно грубо, за да задейства локаторния предавател за критични ситуации, и хеликоптерът се люшна в гъстата блатна трева и тъмните кални води, накланяйки се силно надясно. Луси отвори вратата и погледна надолу. Две от трите въздушни възглавници бяха пробити и не се бяха надули. Руди изключи двигателя и за момент всички останаха седнали по местата си, вкаменени, заслушани в неочакваната тишина навън, докато хеликоптерът се накланяше надясно, потъвайки в калта. На не повече от стотина метра моторницата се пълнеше с вода и носът й се вдигна нагоре, докато потъваше.
— Поне няма накъде да бяга — отбеляза Руди, докато с Луси сваляха слушалките.
Луси отвинти една капачка на часовника си и измъкна антената на локаторния предавател за критични ситуации.
— Хайде — подкани ги тя, — не можем да останем тук!
— Аз мога — обади се Марино.
— Ник? — Луси се обърна назад. — Имаш ли представа колко дълбока е водата тук?
— Не е много дълбока. Иначе нямаше да има блатна трева. Проблемът е в калта. Можем да потънем до коленете.
— Аз не отивам никъде — заяви Марино. — От какъв зор? Моторницата потъна и тя няма къде да бяга. Нямам намерение да бъда ухапан от змия или изяден от някой шибан алигатор.
— Ето какво можем да направим — продължи Ник, все едно Марино не седеше до нея. — Блатната трева расте и зад колибата и знам, че водата не е толкова дълбока, защото си обувахме високи ботуши, за да събираме миди.
— Аз тръгвам — обяви Луси, като отвори вратата на кабината.
От колибата се чу лай на кучета.
Проблемът при Луси бе, че въздушната възглавница от нейната страна щеше да направи невъзможно лекото й приземяване първо с единия и после с другия крак. Тя стегна връзките на кубинките си и подаде на Руди своя „Глок“ с допълнителните пълнители.
Застана в рамката на вратата като парашутист и каза:
— Скачам!
Приземи се на краката си, при което бе приятно изненадана, че потъва малко над глезените. Ако правеше бързи крачки, нямаше да потъне толкова много. Пристъпи към хеликоптера, протегна се да вземе оръжието си и го втъкна отзад на панталона. Натика пълнителите в джобовете си.
Останалите се редуваха, предавайки си оръжието и амунициите, като първо Руди, после Ник скочиха през същата врата, от която слезе и Луси. Само Марино остана като сърдита скала на задната седалка.
— Тук ли ще останеш, докато машината се преобърне на една страна? — повиши глас Руди. — Идиот! Слизай веднага!
Марино се промуши през седалките и метна пистолета си на Руди. Скочи, загуби равновесие и падна, удряйки главата си във въздушната възглавница. Когато успя да се изправи на крака, бе покрит от главата до петите в кал и ругаеше.