Албърт докосна раните по корема си, почеса ги и те отново прокървиха.
— Бягай! И не вдигай никакъв шум!
Той прекоси бързо и безшумно коридора и се шмугна в една стая.
Тя изчака няколко минути. Вслушваше се в стъпките, докато те не спряха. По стъпките разбра, че човекът бе сравнително тежък, но не се чуваше тропане на подметки по дървения под. Човекът тръгна отново и сърцето на Скарпета заби бясно, когато чу, че стъпките се отправят към стълбите. Тя бе убедена, че това е Жан-Батист Шандон, тръгнал да търси Албърт.
Замръзна на най-горната площадка, стискайки парапета с все сила, когато го видя долу на стълбите и гледката изцеди кръвта от лицето й. Затвори очи и отново ги отвори, като мислеше, че той ще изчезне. Започна да слиза бавно надолу, стъпало след стъпало, като се опираше на парапета и го гледаше. Насред стъпалата седна, без да го изпуска от очи.
Бентън Уесли също не помръдваше и не откъсваше очи от нея. В очите му проблеснаха сълзи, които набързо пропъди, мигайки усилено.
— Кой си ти? — Гласът на Скарпета звучеше далечно. — Това не си ти.
— Аз съм.
Тя се разплака.
— Моля те, слез долу. Или аз да се кача при теб?
Той не смееше да я докосне, преди да е готова. Преди самият той да е готов.
Тя се изправи и бавно се спусна по стълбите. Когато стигна до него, се отдръпна възможно назад.
— Значи ти стоиш зад всичко това, кучи син такъв! Проклет мръсник! — Гласът й се тресеше толкова силно, че едва успяваше да говори. — Е, май е най-добре да ме застреляш, след като вече знам. Знам какво си правил през всичкото време, докато те мислех за мъртъв. Заедно с тях! — Тя погледна нагоре към стъпалата, сякаш очакваше да види някого. — Ти си един от тях!
— Всичко друго, но не и това — каза той.
Бръкна в един от джобовете на сакото си и извади сгънато бяло парче хартия. Отвори го и го приглади. Беше плик на Националната юридическа академия, същият като фотокопието, което Марино й бе показал — фотокопието на пликовете, съдържащи писмата до Марино и нея.
Бентън пусна плика на пода, където тя можеше да го види.
— Не — отсече тя.
— Моля те, нека поговорим!
— Ти си казал на Луси къде е Роко. Знаел си как ще постъпи тя!
— В безопасност си.
— Ти си този, който ме накара да се срещна с него. Аз никога не съм му писала писмо. Ти си написал писмото от мое име, все едно, че аз съм искала да се срещна с него, за да сключим сделка.
— Да.
— Защо? Защо трябваше да ме подлагаш на това? Да ме караш да гледам този човек, тази ужасна грешка на природата?
— Току-що го нарече човек. Точно така. Жан-Батист Шандон е човек, не чудовище, не мит. Исках да се срещнеш с него, преди да умре. Исках да си възвърнеш силата.
— Нямаш право да контролираш живота ми, да ме манипулираш по този начин!
— Съжаляваш ли, че отиде?
За миг тя онемя. Сетне каза:
— Грешиш. Той не е мъртъв.
— Не предполагах, че срещата с теб ще му даде стимул за живот. Трябваше да го предвидя. Психопати като него не искат да умират. Мислех, че след като се призна за виновен в Тексас, знаейки, че ще бъде осъден на смърт… Реших, че наистина е искал…
— Сгрешил си — обвини го отново тя. — Имал си прекалено много време да се правиш на Господ, по дяволите! И не знам в какво си се превърнал. В някакъв, някакъв…
— Сгреших, да. Не разсъждавах правилно, да. Превърнах се в машина, Кей.
Произнесе името й. Което разтърси душата й.
— Вече няма кой да те нарани — каза накрая.
— Вече?
— Роко е мъртъв. Уелдън Уин е мъртъв. Джей Тали е мъртъв.
— Джей?
Бентън трепна.
— Съжалявам, ако все още не ти е безразличен.
— Да имам чувства към Джей? — Зави й се свят, сякаш щеше да припадне. — Да имам чувства към него? Как бих могла? Знаеш ли всичко?
— Повече от всичко.
124.
Седяха в кухнята край същата монолитна маса дръвник, на която Скарпета разговаряше с г-ца Гидон.
— Бях нагазил твърде дълбоко — обясни Бентън.
Стояха един срещу друг.
— Точно тук, в тяхна къща, се събираха основните играчи в мръсния бизнес, който се разиграваше на пристанището и по река Мисисипи. Роко. Уелдън Уин. Тали. Дори Жан-Батист.
— Ти си се срещал с него?
— Много пъти. Тук в къщата. Намираше ме за забавен и много по-сърдечен към него от останалите. Влизах и излизах, когато си поисках, наречи го както щеш. Гидон беше стопанката на къщата. Престъпница като другите.