— Беше?
Бентън се поколеба.
— Видях, че Уин влиза в избата. Не знаех, че и другите са вътре. Мислех, че само Жан-Батист се крие там. Но бяха тя и Тали. Нямах избор.
— Убил си ги.
— Нямах избор — повтори Бентън.
Скарпета кимна.
— Преди шест години с мен работеше още един агент, Майнър. Райли Майнър. Водеше се местен. Той допусна някаква глупава грешка, не знам точно каква. Но те му видяха сметката. — Бентън кимна към винарската изба. — Стаята за мъчения, където успяваха да накарат всекиго да проговори. На стените има закрепени стари железни халки, останали от дните на робството, и Тали обичаше факлите и разни други средства за изтръгване на информация. При това бързо. Когато видях да влачат Майнър към избата, разбрах, че операцията е приключила и трябва да бягам.
— Не се ли опита да му помогнеш?
— Беше невъзможно.
Тя мълчеше.
— Ако не бях „умрял“, щях наистина да съм мъртъв, Кей. Ако не бях „умрял“, никога нямаше да съм край теб, Луси, Марино. Макар и посмъртно. Защото щяха да убият и вас.
— Ти си страхливец — произнесе тя с равен глас.
— Разбирам, че ме мразиш заради всичко, което те накарах да изстрадаш.
— Можеше да ми кажеш, за да не страдам!
Той задържа погледа си върху нея, като си припомняше лицето й. Не се бе променило много. И тя самата не се бе променила.
— Какво би направила, Кей, ако ти бях казал, че смъртта ми трябва да е мнима и аз няма никога повече да те видя?
Тя нямаше отговора, който си мислеше, че има. Истината бе, че нямаше да му позволи да изчезне, и той го знаеше.
— Щях да поема риска. — Мъката отново сви гърлото й. — Заради теб.
— Значи разбираш. И ако това е някаква утеха, аз също страдах. Не е минал ден, в който да не съм мислил за теб.
Тя затвори очи, опитвайки се да успокои дишането си.
— Докато от един момент нататък вече не издържах. Още от самото начало усещах такава мъка, такъв дяволски гняв, че започнах да измислям ходове. Като в шаха…
— Игра?
— Не игра. Всичко беше обмислено сериозно. Да елиминирам една по една основните фигури, знаех, че изляза ли от сянка, вече няма връщане назад, защото ако се провалях, щях да бъда разкрит. Или просто убит по време на акцията.
— Никога не съм вярвала в саморазправата.
— Мисля, че можеш да поговориш по въпроса с твоя приятел, сенатор Лорд. Фамилията Шандон финансира здраво тероризма, Кей.
Тя се изправи.
— Това е вече прекалено за един ден. — Вдигна поглед, спомняйки си изведнъж за Албърт. — Това нещастно малтретирано момче наистина ли е син на Шарлот Дард?
— Да.
— Само, моля те, не ми казвай, че ти си баща му.
— Джей Тали му е баща. Беше. Албърт не го знае. Винаги са му пробутвали историята за някакъв много известен, но прекалено зает родител, когото не е виждал. Детска фантазия. Той все още вярва във всемогъщия баща, който е някъде наоколо. Тали имал кратка връзка с Шарлот. Една нощ, когато и аз бях тук, беше организирано градинско парти и Шарлот покани своя позната, собственичка на антикварен магазин…
— Знам. Поне този въпрос ще получи отговор.
— Тали се запозна с нея, разговаря с нея, отиде й на гости. Тя му се опънала, а той не търпи такива неща. Уби я и понеже Шарлот ги бе виждала заедно, а и понеже му бе омръзнала, се погрижи тя също да умре. Срещнал се с нея и й донесъл таблетките.
— Горкото момче.
— Не се тревожи — каза Бентън.
— Къде са Луси и Марино? Къде са Руди и Ник? — сепна се Скарпета.
— Бреговата охрана ги е прибрала с хеликоптер преди около половин час. Атакували скривалището на Бев Кифин и Джей Тали.
— Откъде знаеш?
Той стана от масата.
— Имам си източници.
Сенатор Лорд отново се мярна в ума й. Бреговата охрана сега бе към Националната служба за сигурност. Да, сенатор Лорд би трябвало да знае.
Бентън се приближи към нея и се вгледа в очите й.
— Ако ме намразиш завинаги, ще те разбера. Ако не искаш да си с мен, не те виня… А и не би трябвало да искаш. Жан-Батист все още е на свобода. Той все някак ще ме открие.
Тя не отговори, чакаше да спре да халюцинира.
— Мога ли да те докосна? — попита Бентън.
— Няма значение кой още е на свобода. Преживях прекалено много.
— Мога ли да те докосна, Кей?
Тя вдигна ръцете му и ги притисна до лицето си.