Той пристъпи към хладилника — бял, със заоблени ръбове и петна от ръжда, останал някъде от шестдесетте години. Отвори вратата и грабна друга бира.
— Обичам да ми е горещо — отвърна Джей, пристъпвайки тежко по дървения под.
— Всичкият хлад от климатика излиза през вратата — изжалва се тя както обикновено. — Само хабим нафта за генератора.
— В такъв случай просто ще излезеш и ще донесеш още. Колко пъти да ти казвам да си размърдаш дебелия задник и да донесеш нафта?
Той бе вторачил в нея невиждащ поглед, погълнат от ритуала си. Ерекцията му издуваше ципа и скоро щеше да се освободи — когато сам пожелаеше. Ноздрите й вдишаха мириса на тялото му и вонята на развалено месо, когато Джей изнесе кофата навън, следван от орляк мухи, бръмчащи като бойни самолети. Той се залови да издърпа кошовете за раци, завързани с жълти найлонови въжета. Имаше цели дузини. Хвърляше във водата по-големите късове месо, които не се побираха в кошовете. Алигаторите щяха да ги завлекат на дъното и да пируват с тях до насита. Най-голям проблем представляваха черепите, защото можеха да бъдат идентифицирани. Друг негов ритуал бе да ги овъргаля в пръст, смесена със стрита креда, която държеше в празни кутии от боя. Втвърденият белезникав прах му напомняше за подземията на Париж, които се виеха на двадесет и пет метра под улиците на града.
Върна се обратно в колибата и се тръшна върху тясното легло до стената, като подложи ръце под главата си.
Бев смъкна блузата си, дразнейки го като стриптийзьорка. Истински майстор в играта на изчакване, той не реагира, когато тя се отърка в устните му. Желанието й стана нетърпимо. Това можеше да продължи много дълго, независимо от молбите й. Чак когато бе готов, Джей започна да я хапе, но не много силно, че да остави следи, тъй като не би се примирил с идеята да прилича на брат си Жан-Батист.
Някога Джей миришеше хубаво и имаше толкова приятен вкус. Откакто се криеше от полицията обаче, рядко се къпеше и когато го правеше, просто изливаше върху тялото си кофи с вода от лимана. Бев не смееше да се оплаква или да реагира дори с най-дребен жест на силната смрад от дъха и слабините му. Последния и единствен път, когато си позволи да си запуши носа, той й го строши и я накара да продължи, а кръвта и тихите й стонове го изпълниха с блаженство.
Когато чистеше колибата, Бев търкаше с особено старание петното от кръв под леглото, но петната от кръв бяха упорити като от филм на ужасите, мислеше си тя. Белината бе оставила изпръскано с белезникаво кафяви петна пространство, голямо колкото изтривалка, а Джей постоянно недоволстваше, сякаш нямаше нищо общо с появата му.
12.
Жан-Батист Шандон седеше в позата на „Мислителят“ на Роден върху тоалетната от неръждаема стомана със свлечени около косматите си крака бели затворнически панталони.
Надзирателите си правеха шеги с него. Непрекъснато. Усещаше ги, вперил поглед в заключената стоманена врата на килията. Металните пръти на малкия прозорец се привличаха от желязото в кръвта на Жан-Батист. Животинският магнетизъм бе научен факт, който в днешно време рядко се споменаваше, а преди векове бе отричан почти напълно, макар и да имаше документирани случаи на намагнетизирани предмети, поставяни върху болни или увредени части на тялото, които преустановявали всички симптоми на болестта и възстановявали здравето на болния. Жан-Батист бе изучил подробно доктрината на прочутия лекар Месмер, чиято система на лечение бе красноречиво изложена в неговия труд „Спомени за откриването на животинския магнетизъм“.
Оригиналният труд, отпечатан за пръв път на френски език през 1779 година, се бе превърнал в библия за Жан-Батист. Преди да конфискуват книгите и радиото му, той запаметяваше дълги откъси от Месмер, тъй като беше горещ привърженик на идеята за универсалния магнитен флуид, който влияеше както върху приливите и отливите, така и върху хората.
— „Аз притежавах обикновени познания за магнита: неговото действие върху желязото, способността на телесните течности да усвояват този минерал… — цитираше едва чуто Жан-Батист, докато седеше върху тоалетната чиния — и подготвях пациента чрез продължително поемане на храни, съдържащи желязо.“
Тези храни представляваха железен тоник, никой не знаеше това по-добре от Жан-Батист. Ако само можеше да открие подходящия за него железен тоник, щеше да бъде излекуван. Преди да влезе в затвора, правеше опити да топи железни пирони във вода за пиене, да яде ръжда, да спи с парчета желязо под леглото и възглавницата, да носи нитове, болтове и магнити в джобовете на панталоните си. Накрая стигна до извода, че неговият железен тоник е желязото в човешката кръв, но така и не успя да поеме достатъчно от нея преди затвора, а в килията изобщо не можеше да си я набавя. В редките случаи, когато се ухапеше и смучеше кръвта си, това не променяше нищо — все едно да пиеш собствената си кръв, за да се излекуваш от анемия.