Баща му, мосю Шандон, притежаваше лозя в Бюн. Той произвеждаше и изнасяше вина. Жан-Батист бе тънък познавач, макар и да го бяха лишили от тях, когато го затвориха в подземието и сетне го прогониха от фамилния дом. Тясната му връзка с Бюн се дължеше на развихрената му фантазия и подробните разкази на чаровния му брат за бургундските вина, които му напомняха, че е бил ограбен и вече не съществува. Ха! На Жан-Батист не му бе нужен език, за да усети вкуса им. Той познаваше самоувереното Clos de Vougeot, както и мекото, елегантно, със сложни нюанси Clos de Mouches. 1997 година беше благодатна за червеното Clos de Mouches, a бялото от 1980 имаше лешников дъх и бе несравнимо. Ах, ами хармонията на Echezeaux! Но най-любимото му — кралят на бургундските вина, бе силното и плътно Chambertins. От двеста и осемдесетте бутилки от реколта 1999 мосю Шандон прибра за себе си в пещерата сто и петдесет, а Жан-Батист не вкуси нито капка. Но след едно от убийствата си в Париж, той ограби жената и празнува с бутилка Chambertins 1998, което имаше вкус на рози и минерали и му напомняше за кръвта й. Ами бордото? Най-доброто е може би Chateau Hayut Brion от 1984.
— Кой е там? — отново се провикна той.
— Млъкни и престани да си играеш с тоалетната хартия! Вдигни я!
Не бе нужно да поглежда, за да види ядосаните очи, надничащи през решетката на вратата.
— Навий я както трябва и спри игричките с тоя миничеп!
Очите се скриха, оставяйки след себе си хладен въздух. Жан-Батист трябваше да замине за Бюн, там нямаше такива очи. Трябваше да открие следващата си избраница, да изтръгне грешното й зрение и да смаже мозъка й, за да не помни отвращението, което е изпитала при вида му. После тялото й — нейното владение — ставаше негово. Хълмовете й с чувствените чепки грозде ще му принадлежат. Ще бъде изследовател в пещерата й и ще си проправя път сред тъмните влажни стени, които стават все по-хладни с времето. Кръвта й ще е хубаво червено вино от реколтата, за която жадува. Ще се плиска и стича по ръцете му, ще сплъсти косата му и ще накара зъбите му да тръпнат от удоволствие!
— Кой е там?
Рядко получаваше отговор.
На надзирателите им бе дошло до гуша от лудия мутант Жан-Батист Шандон и очакваха с нетърпение края му. Върколака от френски произход с неговия деформиран пенис и космато тяло бе отблъскващ. Лицето му бе асиметрично, сякаш двете половини не са били подравнени, когато е сглобявано в утробата. Едното му око бе по-ниско от другото, а дребните му бебешки зъби бяха редки и заострени. Доскоро се бръснеше всеки ден. Вече не го правеше. Това бе негово право. През последните четири месеца преди екзекуцията осъденият не бе длъжен да се бръсне. Можеше да отиде в камерата с дълга коса и брада.
Но другите осъдени нямаха тънки къдрави кичури, които да покриват всеки сантиметър от телата им, с изключение на лигавиците, дланите и стъпалата. Жан-Батист не се бе бръснал от два месеца и почти седемсантиметрова козина покриваше слабото му източено тяло, лицето и врата. Другите осъдени се шегуваха, че жертвите на Жан-Батист умирали от страх, преди да е успял да ги направи на хамбургери.
— Хамбургер! Помогни й!
Целта бе подигравките да бъдат чути от Жан-Батист. Освен тях получаваше и жестокости под формата на бележчици или както ги наричаха „хвърчила“, които се промушваха под вратите от килия на килия като верижни писма, докато не стигнеха до крайния получател. Той винаги сдъвкваше бележките на каша и ги гълташе. Имаше дни, в които получаваше по десет. Лафът на затворниците бе, че усещал вкуса на всяка дума.
— Жалко, че няма да завържем косматия му задник за електрическия стол, тогава щеше добре да се изпече — бе дочул разговора на надзирателите.
— Да, ама тогава бутовете му щяха да се размиришат на изгоряла козина.
— Не е честно да не ги бръснем до голо като топчета за пинг-понг, преди да си получат иглата.
— Не е честно, че вече не ги пекат. Сега е прекалено лесно, по дяволите! Едно боцване и хайде нани-на!
— Виж какво, поне Върколака ще си получи сока добре изстуден.
13.
Жан-Батист седеше напрегнато върху тоалетната чиния, сякаш чуваше подигравателните подмятания, въпреки че извън килията бе тихо.
„Изстуденият сок“ бе мръснишка тайна на медицинския екип, който биеше интравенозните инжекции на осъдения — малка садистична закачка при всяка екзекуция. Този, който отговаряше за смъртоносния серум, го поставяше в хладилна кутия при пренасянето му от запечатания хладилник до камерата. Жан-Батист бе чул други осъдени на смърт затворници да си говорят, че серумът се изстудява повече от необходимото, почти до точката на замръзване. Екипът смяташе, че е честно осъденият на смърт да усети ледения интравенозен удар като отрова, достатъчна да убие четири коня. Ако осъденият не възкликнеше „О, Господи!“ или „Исусе Христе!“, или нещо друго, когато почувстваше вледеняващото идване на смърт, членовете на екипа за екзекуция се чувстваха разочаровани и раздразнени.