— Няма начин последното приятелче да не е получило главоболие от сладоледа. — Чуваха се крясъците на затворниците, които подскачаха край вратите, докато слушаха разказите на други осъдени.
— Оня пищеше. Чухте ли го как се вкисна, когато го удари дозата?
— Няма начин да не са го пуснали по радиото.
— Викаше майка си.
— Доста курви, които оправих, викаха майка си. Последната пищеше: „Мамо! Мамо! Мамо!“ — изфука се отново затворникът, наричан от другите Звяра. Вярваше, че историите му са смешни.
— Я трай бе, ебалник. Не мога да повярвам, че губернаторът ти е дал още цял месец!
Звяра бе източникът на повечето разкази за екзекуции, които се предаваха от уста на уста в килиите на осъдените на смърт. Той беше докаран в специална бронирана затворническа кола и вече ядеше последната си вечеря, състояща се от пържени скариди, пържола, пържени картофи и орехов пай в килия с решетки, непосредствено до смъртната камера, когато губернаторът ненадейно отложи екзекуцията до приключването на ДНК анализите. Звяра бе наясно, че анализите са загуба на време, но продължаваше да дои каквото можеше от последните си дни на земята след връщането си в сектор „Полунски“. Той не спираше да говори за процедурата, която трябваше да бъде пазена в тайна. Дори знаеше имената на членовете на екипа, както и на лекаря, който щеше да започне инжектирането и да обяви смъртта на Звяра.
— Ако се измъкна оттук, ще оправям подред всички курви и ще си ги записвам на видео! — не спираше с хвалбите Звяра. — Колко жалко, че не можах да запиша онези, дето вече ги оправих. Мамка му, бих дал всичко за една видеокасета! Как не помислих за това навремето, та тези психиатърчета и задници от ФБР да се изядат, когато се приберат вкъщи при своите женички и дечурлига.
Жан-Батист никога не бе филмирал убийствата си. Нямаше време, а и колкото и да бе глупаво, просто не му бе дошло наум. Това бе единственото, което не можеше да си прости. А толкова рядко му се случваше да проявява глупост…
— Espece de sale gorille…
— Тъпа горила.
Жан-Батист затискаше ушите си с ръце.
— Кой е там?
Ех, как не запечата на филм своето кърваво изкуство или поне снимки да бе направил!
И този копнеж, това безпокойство, което не можеше да облекчи, защото не можеше да преживее наново техния екстаз, когато умират. Самата мисъл предизвика нетърпимо напрежение в слабините му. Защото не можеше да облекчи мъката. Родил се бе с дефектно запалване — със сексуални бутала, които даваха искра, но не палеха. Задъха се от напъване върху тоалетната и лицето му плувна в пот.
14.
— Какво правиш там вътре?
Надзирателят удари по вратата. През решетките на прозорчето отново го гледаха две тъмни подигравателни очи.
— Пак си със залепнал за кенефа задник. Ей, червата ти ще вземат да изпаднат някой ден!
Жан-Батист чу стъпки, които се отдалечаваха по металния коридор. Отвън се носеха виковете на други затворници с вечните им оплаквания и цветисти ругатни.
Като изключим Жан-Батист, 245 мъже чакаха своя ред, докато адвокатите продължаваха с обжалванията и правеха всичко възможно да склонят местните съдилища или Върховния съд на САЩ да отменят присъдата или поне да убедят някой съдия да отсъди в тяхна полза и да постави извършване на ДНК анализ или нещо от сорта. Жан-Батист знаеше какво е извършил и се призна за виновен въпреки спектакъла, разигран от неговия адвокат Роко Каджиано, също собственост на фамилията Шандон.
Енергичното оспорване на самопризнанията му беше зле изигран театър от страна на Роко Каджиано. Който се придържаше към инструкциите му, точно както на пръв поглед правеше и Жан-Батист с тази разлика, че Жан-Батист бе много по-добър актьор. Фамилията Шандон вярваше, че най-добре е техният отвратителен син да умре.
— За какво ти е да лежиш десет години в килия на смъртник? — убеждаваха го те. — За какъв дявол искаш да те пуснат на свобода в общество, което ще те преследва като чудовище?