— Хей, докторе, нали си взехме последния изпит!
— Кой е донесъл домашно на купона?
— Точно така, не сме на дежурство!
— Не сте на дежурство, разбирам — произнесе замислено Скарпета. — Значи, ако не сте дежурни и току-що е открит труп на изчезнал човек, няма да реагирате. Това ли искате да кажете?
— Ще се наложи да поизчакам, докато бърбънът ми изветрее — обади се едно ченге, чиято бръсната глава лъщеше като лъсната с восък.
— Блестяща мисъл! — отвърна Скарпета.
Сега вече се разсмяха всички ченгета, с изключение на Ник.
— Но такива неща се случват. — Скарпета постави флакона до чашата си с вино. — Всеки момент можем да бъдем повикани. Може да се окаже най-тежкото повикване в цялата ни кариера, а ние да сме на няколко чашки или болни, или да ни завари посред кавга с любимия, с приятел или с децата… — Тя побутна чинията с недоядената риба тон и кръстоса пръсти върху карираната покривка, след което добави: — Само че случаите не могат да чакат.
— Сериозно. Някои не могат ли да почакат? — обади се един детектив от Чикаго, на когото бяха измислили прякора Попай заради котвата, татуирана на лявата му ръка. — Например кости, намерени в кладенец или заровени в мазето? Или труп под бетонна плоча? Няма къде да избягат.
— Мъртвите са нетърпеливи — отвърна Скарпета.
2.
Нощта в блатистия лиман напомняше на Джей Тали за група креолски музиканти, в която гигантски жаби изпълняват басите, дървесни жаби пищят като електрически китари, а цикади и щурци дращят по дъски за пране и скрибуцат на цигулки.
Той насочи светлината на електрическия фенер към мрака и в черната вода просветнаха и потънаха изкривените от артрит очертания на стар кипарис и очите на алигатор. Снопът светлина гъмжеше от зловещия звън на комарите, докато „Бейстелт“ се носеше с изключен извънбордов мотор. Джей седеше на капитанската седалка и от време на време хвърляше небрежен поглед към жената в трюма под краката му. Когато преди няколко години тръгна да си купува моторница, именно „Бейстелт“ възбуди въображението му. Трюмът под палубата бе достатъчно дълъг и дълбок, за да побере над петдесет и пет кила риба или жена с форми по неговия вкус.
Големите й, пълни с ужас очи блестяха в тъмнината. На дневна светлина те бяха сини — наситено, красиво сини. Тя ги присви от болка, докато Джей я галеше със снопа светлина от фенера, като започна от зрялото й красиво лице и стигна до лакираните с червен лак нокти на краката. Беше блондинка, някъде между четиридесет — четиридесет и пет годишна, макар и да изглеждаше по-млада, дребна, но със заоблени форми. Трюмът беше обзаведен с оранжеви корабни възглавнички, мръсни и покрити с черни петна от стара засъхнала кръв. Джей бе проявил загриженост, даже човечност, като завърза китките и глезените й по-хлабаво с жълтото найлоново въже, за да не спре кръвообращението й. Напомни й, че въжето няма да охлузи кожата й, ако не се съпротивлява.
— И без това няма смисъл да се бориш — обясни той с баритоновия си глас, сякаш създаден за красивата му външност на русокос бог. — Няма дори да ти запушвам устата. Защото е излишно и да викаш, нали така?
Тя кимна, което го разсмя, защото това означаваше „да“, а тя искаше да каже „не“. Но той знаеше колко объркани са мислите и действията на хората, когато са ужасени. Винаги се удивляваше колко неподходяща е тази дума. Допускаше, че докато Самюел Джонсън се е потил над многобройните издания на своя речник, не е имал представа какво чувства едно човешко същество, когато предусеща смъртта.
Очакването създаваше безумна паника у всеки неврон, у всяка клетка на тялото, далеч надхвърляща обикновения ужас, но дори и Джей, който говореше свободно доста езици, не разполагаше с дума, която да описва точно страданието на жертвите му.
Разтърсване от ужас.
Не.
Той изучаваше жената. Тя бе агне. В живота имаше два вида хора: вълци и агнета.
Решимостта на Джей да опише идеално начина, по който се чувстват неговите агнета, се бе превърнала в непоколебимо натрапчиво търсене. Хормонът епинефрин (или адреналинът) бе алхимията, която превръщаше нормалната личност в по-низша форма на живот без повече контрол или логика от набучена жаба. Освен физиологичната реакция, която предизвикваше действията „бий се или бягай“, описвани от криминолози, психолози и тем подобни експерти, се явяваха и допълнителните елементи от миналия опит и въображението на агнето. Колкото повече насилие бе изпитало посредством книгите, телевизията, филмите или новините например, толкова по-ясно щеше да си представи кошмара на онова, което може да последва.