Жан-Батист се възбуждаше при мисълта за невидима лекарка в малка тайна стаичка, застинала в очакване на сигнала да убие здраво привързаното му тяло. Той не се плашеше от смъртта на тялото си, тъй като умът бе негова душа и тя не можеше да бъде унищожена. Умът му бе електричество, флуид. Можеше да го отделя от тялото си. Той бе част от Бога. Изтегнат върху леглото, Жан-Батист изпусна дълбока въздишка и впереният му в тавана поглед продължи с ясновидските си пътешествия. През повечето време се връщаше мислено в Париж, където се носеше незабелязано и долавяше ясни звуци със съзнанието си. Само преди ден бе посетил отново Париж. Валеше ситен дъжд и гумите свистяха по мокрия паваж, а далечното бучене на колите звучеше изненадващо гърлено като къркорене на стомах. Дъждовните капки бяха диаманти, разпилени по седалките на паркираните мотоциклети. Една жена с букет от лилии мина покрай него и той заплува в парфюма й.
Колко наблюдателен бе станал! Винаги, когато душата му посещаваше Париж — най-красивия град на света, забелязваше поредната стара сграда, обвита в зелена мрежа и мъжете, почистващи варовика от вековните напластявания със струи сгъстен въздух. Възстановяването на кремавото лице на Notre Damme бе отнело години. Жан-Батист измерваше времето според свършената работа. Никога не оставаше в Париж повече от няколко дни и всяка нощ се отправяше към Gare de Lyon, сетне към Quai de la Rapee, за да се полюбува на Института по съдебна медицина, където се извършиха аутопсиите на някои от по-ранните му избраници. Представяше си лицата и телата на жените и си припомняше имената им. Изчакваше да премине някое речно корабче и когато последната вълничка от килватера залееше обувките му, той се събличаше гол върху студените камъни на Quai de Bourbon.
Цял живот бе предизвиквал тъмното студено течение на Сена да измие от него проклятието на le Loup-Garou.
Върколака.
Нощното къпане не излекува хипертрихозата му — изключително редкия вроден дефект, заради който тялото му бе покрито с козина. Жестокостта обаче не спираше дотам, а добавяше към нея деформирано лице, уродливи зъби и закърнели гениталии. Жан-Батист се потопи в реката. Носеше се по течението покрай Quai d’Orleans и Quai de Bethune към източния край на остров St. Louis. Там, на Quai d’Anjou, се издигаше четириетажната сграда от седемнадесети век с резбовани врати и позлатени улуци, в която прочутите му родители живееха в неприличен разкош. Когато полилеите от кристал и сребро светеха, значи родителите му бяха вътре, но те често се събираха с приятели или пиеха последното си питие в хола, който не се виждаше откъм улицата.
По време на тези безтелесни пътувания той можеше да влиза във всяка стая на къщата. Движеше се свободно където си поискаше. Предишната нощ, когато посети остров St. Louis, дебелата му майка имаше няколко нови гънки тлъстина под брадичката си, а очичките й изглеждаха като стафиди на фона на подпухналото й лице. Беше увита в черна сатенена роба и на дебелите си като пънове крака бе обула сатенени чехли. Пушеше силни френски цигари, докато се оплакваше и бръщолевеше на мъжа си, който през това време следеше новините, говореше по телефона или преглеждаше пощата.
Както Жан-Батист можеше да чува без уши, така и баща му можеше да оглушее, когато искаше. Нищо чудно, че търсеше разтуха и удоволствия в прегръдките на многобройни красиви млади жени и само се водеше женен за мадам Шандон. Жан-Батист бе чувал още като малък, че хипертрихозата се предава по наследство, но бе убеден, че тя се дължеше на алкохолизма на майка му. Тя не направила усилие да намали пиенето, докато била бременна с него и неговия брат близнак, който се бе нарекъл Джей Тали и бе имал късмета да излезе от утробата на майка им три минути след Жан-Батист. Брат му се бе родил като съвършен образец на мъжествеността — една златна скулптура на изваяно тяло с леко златисто окосмяване, което улавяше светлината, а лицето му бе оформено от истински майстор. Той заслепяваше всеки, когото срещнеше и единствената утеха на Жан-Батист бе, че Джей Тали, чието истинско име бе Жан-Пол Шандон, в действителност не беше такъв, какъвто изглеждаше. И по тази причина бе още по-лош от Жан-Батист.
Жан-Батист не беше забравил, че няколкото минути, разделящи неговото раждане от това на брат му, щяха да бъдат достатъчни за предстоящата му смърт на 7 май. Горе-долу няколко минути бе и времето, през което избраниците му оставаха живи, докато кръвта им оплискваше стените с хълмове и долини — приличаха на абстрактната картина, която някога бе видял и жадуваше да си купи, но нямаше нито пари, нито място, където да я окачи.