— Кой е там? — провикна се той.
15.
Водите на река Чарлз отразяваха младата пролетна зеленина покрай дигата в Бостън и Бентън Уесли наблюдаваше младежите, които гребяха в пълен синхрон.
Мускулите им потрепваха като бавното течение, а веслата се потапяха с едва доловим плисък. Можеше да ги наблюдава цял следобед, без да продума. Денят бе идеален, без нито едно облаче, а температурата — двайсет и шест градуса. Бентън бе станал близък приятел със самотата и мълчанието и до такава степен се стремеше към тях, че разговорите го изморяваха и често натежаваха от дълги паузи, които стряскаха или дразнеха хората. Рядко имаше да каже нещо повече от клошарите, които спяха под моста „Фидлър“, увити в камари парцали. Дори успя да обиди шумния и общителен Макс, който работеше в кафе „Еспланада“. Бентън понякога си купуваше оттам бира, карамелизирани пуканки или солети. Бе разбран погрешно още с първата си реплика.
— Другото — само измърмори Бентън, клатейки глава.
Макс бе германец и често бъркаше английския. При това бе твърде докачлив и изтълкува неясната забележка на този умник с размъкнати дрехи и тъмни очила като желание да изтъкне, че всички чужденци са мошеници и си иска рестото от петдоларовата банкнота, която Макс мушна в чекмеджето. Или с други думи, че трудолюбивият Макс е крадец.
А Бентън имаше предвид, че карамелизираните пуканки в кафе „Еспланада“ се продават в пликове, а не в кутии и струват един, вместо четвърт долар. Рекламните изненади, които сега пъхаха в тях, бяха разни напечатани и сгънати бели хартийки, тъпи колкото си искат. Отдавна се бяха изнизали дните, когато лепкавите му пръсти се ровеха из карамелизираните пуканки и фъстъци за съкровища като пластмасова свирка, бейзболна карта или най-хубавото — магически пръстен, който малкият Бентън слагаше на показалеца си и си представяше, че може да чете мислите на хората. Бентън имаше дарбата да насочва интуицията и ума си към психичните бездни на хора с нервни или душевни разстройства, и то към възможно най-лошите. Обект на ловната му страст бяха изплъзналите се от закона престъпници, чиито сексуални посегателства бяха толкова чудовищни, че паникьосани полицаи от Щатите и чужбина се редяха на опашка, за да изложат случаите си пред него в катедрата по психопрофилиране към Академията на ФБР в Куантико, Вирджиния. По това време Бентън Уесли беше легендарният шеф на катедрата, който носеше консервативни костюми и голям златен пръстен, гравиран със знака на ФБР.
Хората вярваха, че е способен да извлече от докладите и чудовищните снимки уликата, която убягваше на следователите. Сякаш ставаше дума за вълшебна награда, която трябваше да се изкопае по време на заседанията във влажното помещение без прозорци, където се чуваха само строгите гласове, шумът от листовете, които обхождаха заседателната маса и далечните приглушени изстрели от закритото тренировъчно стрелбище. Светът на Бентън през по-голямата част от кариерата му във ФБР беше бившето бомбено скривалище на Дж. Едгар Хувър — подземен бункер, лишен от свеж въздух, където тръбите от тоалетните на горния етаж на академията понякога мокреха протрития килим или се стичаха на вонящи струйки по грапавите стени.
На петдесет години Бентън достигна до горчивия извод, че психопрофилите нямат нищо общо с науката, а са най-обикновени догадки, базиращи се на данни, трупани с десетилетия. Така нареченото „профилиране“ не беше нищо друго, освен реклама и маркетинг. Чиста измама. Само още една пазарна хватка за отклоняване на федерални долари от лобистите на ФБР, прекрачили прага на Капитолия. Самата дума „профилиране“ караше Уесли да скърца със зъби. Той не можеше да се примири с факта, че онова, което бе вършил, остава неразбрано, принизено, превърнато в шаблонен холивудски номер, извлечен от изтъркана и погрешна наука за човешкото поведение, анекдоти и дедуктивни предположения. Съвременното психопрофилиране не водеше от конкретни факти до обобщаващи изводи. То бе показно и подвеждащо като физиономиката и антропометрията или опасните и смехотворни вярвания, останали от векове, че убийците приличат на пещерни хора и могат да бъдат недвусмислено разпознати по обиколката на главата или дължината на ръцете им. Профилирането бе злато за глупците. С това си убеждение Бентън се приближаваше до свещениците, които решаваха, че няма Господ.
Независимо какво казваха другите, независимо какво подсказваше статистиката и епидемиологичните изследвания, независимо какво постановяваха интелектуалните светила, единствената останала константа бе промяната. В днешно време човешките същества извършваха повече убийства, изнасилвания, отвличания, терористични актове и най-обикновени прегрешения за лично облагодетелстване, от когато и да било в историята на свободния свят. Бентън се впрягаше твърде много на тази тема. Разполагаше с достатъчно време, за да го прави. Според Макс Бентън (чието име той не знаеше) бе шантав сноб, най-вероятно професор в Харвард или Масачузетския технологичен институт, при това без чувство за хумор. Макс не схващаше подхвърлените суховати остроумия, с които Бентън някога беше известен.