Макс вече не разговаряше с него, само му вземаше парите и правеше голямо шоу с преброяването на рестото към парчето пица със сирене, содата или плика пуканки. И не пропускаше случай да каже нещо по негов адрес.
— Онзи ден ши купи шолети — разправяше Макс на Нозмо Кинг, доставчика на минерална вода, — та яде ши той шолетите — Макс изгаси цигарата си в стария дъбов тезгях — и се вжира като жомби в ей този schtuck, хвърчилото — той посочи с цигарата си към опърпаното червено хвърчило, закачено високо в клоните на стар дъб, — шякаш е някакво природно явление или божи жнак. Може и НЛО!
Нозмо Кинг, който тъкмо нареждаше касите с бутилирана вода се спря и засенчвайки очите си от слънцето, погледна към цигарата на Макс и към скъсаното хвърчило.
— Като дете се побърквах от тая работа — припомни си Нозмо Кинг. — Тъкмо ти купят ново хвърчило и след пет минути вече се е заплело в електрическите жици или в някое шибано дърво. Това е то животът. В един момент нещата вървят добре, а в следващия вятърът те издухва като комар.
Независимо къде се намираше и какво вършеше, сетивата и умът на Бентън бяха завладени от черни мисли и сенки от миналото. Той живееше в изолационна камера, която толкова го притискаше и обезсърчаваше дълбоко, че имаше мигове, часове, дни и седмици, в които не се интересуваше от нищо, нямаше апетит и само спеше. Изпитваше нужда от слънце и зимата го плашеше. Благодарен бе, че ранният следобед бе сякаш полиран до блясък и не можеше да погледне към река Чарлз или към наситеносиньото небе, без очите му да са затъмнени (както бе в повечето случаи) от тъмни очила. Нехайно отвърна поглед от младите спортисти, окупирали реката, и с болка си даде сметка, че е изминал половин век и вече не е обзет от кураж и желание за победа, а от безсилие и усещане на невъзвратима загуба.
Аз съм мъртъв, казваше си той всяка сутрин, докато се бръснеше. Независимо от всичко съм мъртъв.
Казвам се Том. Том Хавиланд. Том Спек Хавиланд, роден в Гринуич, Кънектикът, на 20 февруари 1955 г. И двамата ми родители са от Салем, Масачузетс. Пенсиониран психолог, отвратен от човешки проблеми, номер на социалната осигуровка ала-бала-ала-бала, неженен, хомосексуалист, ХИВ положителен, обича да гледа как красиви момчета се оглеждат в огледалата на гимнастическия салон, но не предприема нищо, не завързва разговори, не посещава гей барове и не си определя срещи. Никога, никога, никога.
Всичко бе лъжа.
Бентън Уесли вече шест години живееше в лъжа и изгнание.
Той се приближи до една дървена маса, седна върху нея и подпря лакти върху коленете си, преплел здраво тънките си пръсти. Сърцето му заби силно от вълнение и страх. Десетилетията, прекарани в добросъвестно търсене на справедливостта, бяха възнаградени с изгнание, с принудителното приемане на факта, че самият той и всичко, което знае, вече не съществуват. Имаше дни, когато почти не помнеше кой е. Прекарваше повечето време в мисли, развличаше се с четене на философски и духовни книги, история и поезия, с хранене на гълъбите в градския парк или се смесваше с местните хора или туристи.
Вече нямаше нито един костюм. Бръснеше гъстата си сребриста коса до кожа и имаше изрядно подрязани мустаци и брада. Опитваше се да изглежда по-отпуснат и стар, отколкото беше, но тялото и държането му го издаваха. Лицето му бе обветрено, но гладко, а стойката — по войнишки изправена. Тялото му бе здраво и жилаво, вените по него изпъкваха като корените на младо дърво, което се опитва да пробие почвата. Бостън бе пълен с фитнес клубове и места за джогинг и спринтиране, а той държеше на добрата форма. Физическото натоварване му напомняше, че е жив. Не си създаваше навици относно това кога и къде да бяга, да излиза, да пазарува или в кои ресторанти да се храни.
Бентън се обърна надясно и развитото му периферно зрение улови набитата фигура на Пийт Марино, който вървеше към него. Бентън затаи дъх. Беше наелектризиран от вълнение и радост, но не му махна с ръка, нито се усмихна. Не бе контактувал със стария си приятел и бивш колега, откакто се водеше за умрял и изчезнал по така наречената Програма за защита на свидетелите — първо ниво, създадена специално за него и контролирана съвместно с лондонската полиция, Вашингтон и Интерпол.