Марино се настани върху масата до Бентън, като първо провери дали по нея няма курешки, и извади с тупване цигара от пакета „Лъки страйк“. Успя да я запали след няколко щраквания на запалката еднодневка с ниско пламъче. Бентън забеляза, че ръцете на Марино треперят. Двамата мъже седяха прегърбени и гледаха платноходката, която се отдалечаваше плавно от гребната база.
— Случайно да си идвал на откритата рок сцена? — попита Марино с вълнение, което се опитваше да прикрие с кашляне и шумно издухване на дима.
— Слушах „Бостън Попс“ на четвърти юли — отвърна тихо Бентън. — Нямаше как да не ги чуя, живея наблизо. Ти как си?
— Значи не си идвал. — Марино се опита да звучи нормално както едно време. — Разбирам те. И аз не бих дошъл, като си помисля за тълпите от идиоти. Мразя навалицата. Като в пешеходните зони. Стигнах дотам, че вече не мога да пазарувам в тях. — Той издиша огромен облак дим, а цигарата без филтър потрепери в дебелите му пръсти. — Поне не си толкова далеч, че да не можеш да чуеш музиката, приятелю. Можеше да бъде и по-лошо. Винаги така казвам: можеше да бъде и по-лошо.
Красивото слабо лице на Бентън не издаде неуловимата смесица от мисли и чувства, таящи се в дъното на душата му. Ръцете му не трепнаха. Той контролираше както нервите, така и изражението на лицето си. Бентън не беше ничий приятел. Тази мисъл го изпълваше с остра болка и гняв. Марино го нарече „приятел“, защото не знаеше как да се обърне към него.
— Ще те помоля да не ме наричаш „приятел“ — подчерта Бентън с равен глас.
— Естествено. Какво толкова съм казал? — Марино вдигна засегнат рамене.
За голямо и кораво ченге бе прекалено чувствителен и възприемаше думите лично. Способността му да тълкува една честна забележка като обида, предизвикваше досада у онези, които го познаваха, и ужас у всички останали. Марино бе дяволски избухлив и гневните му изблици не познаваха граници. Единствената причина да не бъде убит в подобно състояние бе фактът, че физическата му сила и умението му да оцелява бяха примесени с голяма доза опит и късмет. Но дори и при това положение късметът не е вечен. Докато попиваше всяка подробност от поведението на Марино, Бентън продължаваше да храни старите тревоги от миналото. Някой ден Пийт щеше да умре или от куршум, или от сърдечен удар.
— Сигурен съм, че не мога да те нарека Том — контрира го Марино, — не и директно.
— Защо, опитай. Свикнал съм.
Челюстта на Марино се сгърчи, докато пушеше.
— По-добре ли се грижиш за себе си или по-зле, откакто те видях за последно? — Бентън се загледа в отпуснатите между коленете му ръце. Пръстите прехвърляха бавно една отчупена от масата треска. — Макар че отговорът е очевиден — додаде той с усмивка.
По оплешивялата глава на Марино се стичаше пот. Той се размърда и усети пистолета „Глок“ четиридесети калибър, преметнат под масивната му лява мишница, както и силно желание да свали якето с емблемата на отбора по боулинг. Целият бе плувнал в пот, а сърцето му биеше учестено, понеже тъмносинята найлонова материя поглъщаше слънчевата светлина като гъба. Марино издиша облак дим, надявайки се, че той няма да отиде по посока на Бентън. Но димът се насочи право към лицето му.
— Благодаря.
— Няма защо. Не мога да те нарека Том.
Марино погълна с поглед младата жена с плътно прилепнали шорти и спортен сутиен, която бягаше пред тях, а гърдите й подскачаха. Така и не успя да привикне към гледката на жени, разкарващи се по бельо. За детектив, занимаващ се с убийства, при това ветеран, видял стотици голи жени през живота си — повечето от тях по стриптийз барове или върху масата за аутопсии — бе изненадващо, че се впечатляваше толкова, когато видеше на публично място оскъдно облечена жена.
— Ако дъщеря ми тичаше в тоя вид, щях да я убия — промърмори той, загледан в отдалечаващите се трептящи задни части.
— Светът е благодарен, че нямаш дъщеря, Пийт — отвърна Бентън.
— Без майтап. Ако приличаше на мен щеше да стане кечистка и да обърне резбата.
— Не съм сигурен. Носи ти се славата, че на времето си бил хубавец.
Бентън бе виждал снимки на Марино като униформен полицай от нюйоркското полицейско управление в онези далечни дни от кариерата му. Беше широкоплещест, с хубави черти — истински жребец, преди да се запусне и да започне да се самоунищожава, сякаш мразеше собственото си тяло и искаше да го убие, за да му се разкара от пътя.