Бентън скочи от масата и двамата поеха към пешеходния мост.
— Ох! — Марино се ухили лукаво. — Бях забравил, че си гей. Май трябва да внимавам с кечистките лесбийки? Ще ти скъсам главата, ако се опиташ да ме хванеш за ръка.
Марино винаги бе имал фобия към хомосексуалистите, но никога не се бе чувствал толкова неуверен и толкова объркан по отношение на тях, колкото в сегашния етап от живота си. Убеждението му, че гейовете са перверзни, а лесбийките могат да се излекуват чрез секс с мъже, бе еволюирало от ясно като бял ден до тъмно като нощ. Не можеше да разбере истинската природа на хора, изпитващи влечение към собствения си пол, и циничните му грозни коментари звучаха категорично като камбана, излята от олово. Повече нищо не му бе толкова ясно. Малко бяха нещата, които му изглеждаха неоспорими. Когато беше фанатично убеден, поне не си задаваше въпроси. В началото живееше според евангелието на Марино. През последните години бе станал агностик — компас без стрелка. Убежденията му се лутаха от едната до другата крайност.
— Какво е усещането да знаеш, че хората те мислят за… знаеш какво? — попита Марино. — Надявам се, че никой не се опитва да те тъпче.
— Не ме интересува какво мислят хората за мен — каза тихо Бентън, докато оглеждаше хората, които ги подминаваха по моста, както и профучаващите коли под тях, сякаш всеки човек в периметър от тридесет метра можеше да ги наблюдава и подслушва. — Кога за последен път си ходил за риба?
16.
Докато вървяха по калдъръмената алея под сянката на двата реда японски череши, кленове и смърч, Марино постепенно се вкисна.
В най-ужасните си настроения обикновено късно нощем, когато бе сам и пресушаваше бира след бира или уиски след уиски, той негодуваше срещу Бентън Уесли, почти го презираше за това, че е отровил живота на всички.
Ако Бентън беше наистина мъртъв, щеше да е по-лесно. Марино си мислеше, че вече отдавна трябваше да го е преживял. Но как можеше да се справи със загуба, която не се бе случила и да живее с нейните тайни?
Тъй че когато Марино бе сам и пиян и бе изпаднал в състояние на дива ярост, той ругаеше Бентън на висок глас, мачкаше една след друга бирените кутии и ги мяташе през малката си разхвърляна дневна.
— Виж какво й причини! — крещеше той, обърнат към стената. — Виж какво й причини, шибан кучи сине!
Доктор Кей Скарпета бе застанала като призрак между Марино и Бентън, докато те вървяха по алеята. Тя бе една от най-забележителните жени, които Марино познаваше, но мнимите изтезания и убийството на Бентън я бяха оголили. Където и да отидеше, тя се натъкваше на мъртвото тяло на Бентън, а Марино през цялото време знаеше, че ужасяващото му убийство е измислица чак до лабораторния доклад от аутопсията, смъртния акт и прахта, която Скарпета разпръсна на вятъра в Хилтън Хед Айлънд — морския курорт, който тя и Бентън обичаха.
Прахта и останките от кости бяха изровени от дъното на крематориум във Филаделфия. Останки. Господ знае чии. Марино й ги предаде в евтина малка урна, която му връчиха в следствената служба, и всичко, което успя да й каже беше: „Съжалявам. Наистина съжалявам“. Докато се потеше в костюма си върху мокрия пясък, той наблюдаваше как тя разпръсква прахта от борда на хеликоптера, пилотиран от Луси. Предполагаемите останки на любовника на Скарпета бяха хвърлени колкото се може по-далеч от болката й в урагана на пенещите се вълни и пръски. Тогава Марино се вгледа в непроницаемото лице на Луси, която се взираше към него през стъклото, докато изпълняваше точно молбата на леля си, макар че знаеше всичко.
Скарпета вярваше на Луси и Марино повече, отколкото на всеки друг в живота си. Двамата с Луси помогнаха за инсцениране на убийството и изчезването на Бентън, но истината беше като мозъчна инфекция, с която се бореха ежедневно, докато Бентън си живееше живота под името Том.
— Май не си ходил за риба — продължи Бентън непринудено.
— Не кълват — но гневът на Марино кълвеше и започваше да оголва ноктите си.
— Ясно, няма риба. Ами боулингът? Доколкото си спомням, последния път беше втори в лигата. „Стрелящите кегли“, май така се казваше отборът ти.
— Да, миналия век. Вече не се задържам във Вирджиния. Освен ако не ме довлекат насила долу до Ричмънд за някое съдебно дело. Вече не съм към тяхното полицейско управление. Местя се все по-близо до Флорида и в момента сключвам договор с полицейското на Холивуд, на юг от Лодърдейл.